– Аластор!
Малкият мелез със светла козина дотича в тръс в спалнята й, мислейки, че Лилит иска да си играят. Майка й наричаше кучето „гений“ заради номерата, на които братът на Лилит, Брус, го беше научил, но Аластор беше на четири години и отказваше да усвои единствения важен номер: да се опитоми и да се научи да живее в къща.
– Това е страшно нецивилизовано – скара се тя на кучето, и влезе в банята, подскачайки на един крак. Пусна душа.
Нищо.
Водата е спряна до три следобед, обявяваше бележката от майка й върху хвърчащ лист хартия, закрепен с тиксо към огледалото в банята. Корените на дървото отвън се извиваха през тръбите им и се предполагаше, че днес следобед майка й ще има пари да плати на водопроводчика, след като получеше чек със заплата от едно от многото места, където работеше почасово.
Лилит опипом затърси тоалетна хартия, надявайки се поне да избърше крака си. Намери само кафяво картонено руло. Просто поредният вторник. Детайлите варираха, но всеки ден от живота на Лилит беше кажи-речи еднакво ужасен.
Откъсна бележката на майка си от огледалото и избърса с нея стъпалото си, после се облече в черни джинси и тънка черна тениска, без да поглежда отражението си. Опита се да си спомни една-едничка частица от това, което учителят й по биология беше казал, че може да е включено в теста.
Когато слезе долу. Брус изсипваше остатъците от зърнената закуска в устата си. Лилит знаеше, че тези застояли люспи бяха последните хапки храна в къщата.
– Свършили сме млякото – каза Брус.
– А зърнената закуска? – попита Лилит.
– И зърнената закуска. И всичко. – Брус беше на единайсет и висок почти колкото Лилит, но много по-крехък. Беше болен. Винаги беше боледувал. Беше роден преждевременно, със сърце, което не можеше да настига душата му, обичаше да казва майката на Лилит. Очите на Брус бяха хлътнали, а кожата му имаше синкав оттенък, защото дробовете му никога не можеха да си набавят достатъчно въздух. Когато хълмовете горяха, както всеки ден, той хриптеше при най-малкото усилие. Оставаше си в леглото по-често, отколкото ходеше на училище.
Лилит знаеше, че Брус се нуждае от закуска повече от нея, но въпреки това стомахът й изръмжа в знак на протест. Храна, вода, основни продукти за поддържане на хигиената – всичко беше оскъдно в порутеното бунище, което наричаха дом.
Хвърли поглед през мърлявия кухненски прозорец и видя, че училищният й автобус потегляше от спирката. Изпъшка, докато грабваше калъфа с китарата и раницата си, уверявайки се, че черният й дневник е вътре.
– Доскоро, Брус – провикна се тя и хукна.
Клаксоните зареваха, а гумите засвистяха пронизително, докато Лилит спринтираше през улицата, без да гледа, както винаги казваше на Брус да не прави. Въпреки ужасния си късмет никога не се тревожеше, че ще умре. Смъртта щеше да означава освобождаване от колелото с въртящия се паникьосан хамстер, каквото беше животът й, а Лилит знаеше, че не е чак такава късметлийка. Вселената или Бог, или нещо искаше да я държи нещастна.
Загледа как автобусът отминава с грохот, а после тръгна да извърви пеш трите мили до училище с калъфа на китарата, подскачащ на гърба й. Забързано мина през улицата, покрай базара с магазина за стоки по един долар и автомобилното гише за китайска храна, което постоянно прекратяваше работа и започваше отново. Щом стигна на няколко пресечки отвъд собствения си мърляв квартал, известен из града като помийната яма, тротоарите станаха гладки, а по пътищата имаше по-малко дупки. Хората, които излизаха да вземат вестниците си, носеха делови костюми, а не опърпаните халати за баня, в каквито често бяха облечени съседите на Лилит. Добре фризирана жена, която разхождаше датския си дог, й махна за „добро утро“, но Лилит нямаше време за любезности. Шмугна се през бетонния подлез за пешеходци, който се спускаше под магистралата.
Подготвително училище „Тръмбул“ се намираше на ъгъла на Хай Медоу Роуд и магистрала 2, която Лилит свързваше главно с напрегнати посещения в спешното отделение, когато на Брус му станеше много зле. Докато пътуваше с пълна скорост по асфалта в пурпурния миниван на майка си, с брат си, хриптящ немощно, сгушен до рамото й, Лилит винаги се взираше през прозореца към зелените табели отстрани на магистралата, които обозначаваха милите до други градове. Макар да не беше виждала много – нищо – извън Кросроудс, на Лилит й харесваше да си мисли, че някой ден, ако някога се дипломираше, щеше да избяга на по-добро място.
Последният звънец биеше, когато излезе от тунела близо до края на кампуса. Кашляше, очите й горяха. Тлеещите горски пожари по хълмовете, които обкръжаваха града й, обвиваха училището в дим. Кафявата постройка с гипсова мазилка беше грозна и още по-загрозена, както беше покрита с изработени от учениците хартиени транспаранти. Един съобщаваше за утрешния баскетболен мач, върху друг бяха изписани подробностите за посветената на панаира на науката среща след училище, но на повечето се виждаха увеличени снимки от годишника на някакъв футболист от училищния отбор на име Дийн, който се опитваше да спечели гласове за крал на училищния бал.