– Лилит – прошепна той.
Звънецът би.
Тя отстъпи една крачка назад и Кам разбра, че моментът между тях беше отминал. Тялото й отново беше напрегнато, а очите й – пълни с омраза.
– Защо би трябвало да приемам съвети от някой, който би направил нещо толкова долно? – Изтръгна разпечатката от ръката му и хукна, когато вратите се отвориха и в коридора се изсипаха ученици.
Кам удари глава в едно шкафче. Дотук с идеята да я покани днес за бала.
– Ох – обади се Луц, докато минаваше небрежно покрай него. – И то точно когато си мислех, че тя започва да храни топли чувства към теб. Почти сякаш има някаква невидима сила, която непрекъснато се обръща срещу теб. – Гърленият смях на дявола отекваше в ушите на Кам дълго след като Луц беше изчезнал зад ъгъла.
* * *
На обяд Кам научи от Джийн, който пък беше разбрал от Кими, че по време на третия час Лилит е получила друга бележка, този път от кабинета на директора, която загадъчно я освобождаваше от занятия до края на деня. Кам трябваше да прави някакъв скапан тест по висша математика четвъртия час, но не се поколеба да избяга.
Измъкна се през задния изход, плъзна се върху мотоциклета, който беше отмъкнал предния ден, и се отправи към бедните квартали на града. Скоро вече чукаше на вратата на Лилит. Пред гаража имаше очукан виненочервен миниван с отворена задна врата.
– Какво, по... – поде Лилит, когато отвори.
– Всичко наред ли е? – попита той.
– Ама че тъп въпрос – каза тя.
Езикът на тялото на Лилит му крещеше да се махне. Опита се да уважи това желание, но беше трудно. Омразно му беше да вижда гнева, който я заливаше всеки път, щом спреше поглед върху него.
Особено противно беше, защото в джоба му бяха билетите за бала, които беше купил за двамата.
– Има нещо, което исках да те попитам – каза той.
– Чул си за „Отмъщение“ – каза тя. – Дошъл си да попиташ дали можеш да се включиш в групата.
Кам не можеше да позволи прямотата й да го смути. Щеше да се държи мило и любезно, дори да пробва да е романтичен, както беше планирал.
– Най-напред бих искал да кажа, че наистина се радвам, че се записа да свириш на бала...
– Ако обичаш, може ли да не го наричаме „бал“? – каза Лилит.
– Искаш да прекръстиш училищния бал? — попита той. — Мен ме устройва напълно, но може да предизвика метеж в „Тръмбул“. Онези хлапета доста се вълнуват. „Остават само десет дни до най-хубавата нощ в живота ни“ и всякакви такива дивотии.
– Ще те изритат от кралския двор за бала, ако те хванат да се подиграваш с него – каза Лилит. – В гимназията това е равно на ерес.
Кам се усмихна леко. Значи наистина беше слушала, когато съобщиха името му.
– Това ли е всичко, което трябва да направя, за да ме изритат от кралския двор на училищния бал? – попита той. – Опа, май нямаше да го наричаме „бал“.
Лилит помисли за миг:
– Просто за да сме наясно: отивам, защото искам да свиря и да чуя „Четиримата конници“, не защото искам да сложа корсажа на мечтите си или сатенена макси-рокля с цвят на червена боровинка.
– Бих се надявал, че не – каза Кам. – Този цвят излезе от мода още миналия сезон.
За миг изглеждаше, сякаш Лилит ще се усмихне, но после очите й отново станаха хладни:
– Щом не си дошъл заради бандата, защо си тук?
Покани я. Какво чакаш? Кам опипа билетите в джоба си, но по някаква причина беше замръзнал. Предчувствието му не беше добро. Тя щеше да каже „не“. По-добре да почака.
След един миг на неловко мълчание Лилит се провря покрай него, прекоси моравата и отиде до отворения миниван. Приведе се, за да влезе през отворената врата, дръпна един лост и отстъпи назад, когато една метална платформа се разгъна и се спусна към автомобилната алея.
На предната веранда се появи майката на Лилит. Носеше розово червило и ослепителна широка усмивка, която не прикриваше дори частица от изтощението в очите й. Красотата й бе избледняла, но Кам се досещаше, че някога е била зашеметяваща, точно като Лилит.
– Мога ли да ти помогна? – попита тя Кам.
Кам отвори уста да отвърне, но Лилит го прекъсна рязко:
– Той е просто едно момче от училище. Дойде да ми остави едни домашни.
Майка й каза:
– Училището ще трябва да почака. Точно сега трябва да ми помогнеш с Брус. – Извърна се от вратата и миг по-късно се появи отново, бутайки инвалидна количка, а в количката беше Брус. Трепереше и изглеждаше крехък и чуплив. Кашляше в кърпа за съдове, очите му сълзяха.
– Здрасти, Кам – обади се Брус.
– Не знаех, че брат ти е болен.
Лилит го пренебрегна, отиде при Брус и прокара пръсти през косата му: