– Сега вече знаеш. Какво искаш, Кам?
– Аз... – поде Кам.
– Няма значение. От всички възможни причини, по които може да си дошъл тук – каза Лилит, — не мога да се сетя за нито една, която да е важна.
Кам трябваше да се съгласи. Но какво можеше да направи – да разтвори криле и да й разкрие истината, че е паднал ангел, който някога й бе разбил сърцето толкова дълбоко, че така и не се беше съвзела? Че дяволът я беше обрекъл на хилядолетия повтарящи се Адове? Че гневът й към него, Кам, имаше много по-дълбоки корени, отколкото ядът й заради някакъв си откраднат текст за песен? Че щеше да изгуби всичко, ако не успееше да спечели отново сърцето й?
– Лилит, време е да тръгваме – каза майка й, като дръпна лоста, а после заобиколи и се качи на шофьорското място. Докато инвалидната количка се повдигаше, за да влезе отзад във вана, Брус срещна погледа на Кам и го изненада с намигване, сякаш за да каже: Не вземай нещата толкова на сериозно.
– Чао, Кам – каза Лилит, докато затваряше задните врати зад брат си и сядаше на пасажерското място.
– Къде отивате? – попита Кам.
– В спешното отделение – провикна се Лилит през прозореца.
– Нека дойда с вас. Мога да помогна...
Но Лилит и семейството й вече се изтегляха на заден ход по алеята за коли. Той изчака, докато ванът зави зад ъгъла, преди отново да разпери криле.
Докато Кам успее ги открие в спешното отделение, слънцето вече залязваше.
Лилит и майка й бяха заспали в един коридор, облегнати една на друга в покрити с петна оранжеви столове. Той загледа Лилит за момент, удивявайки се на красотата й и няколкото откраднати мига покой.
Кам изчака охранителят да напусне поста си, после се промъкна обратно към стаите за пациенти. Надникна зад няколко завеси, преди да открие момчето, седнало в болнично легло със свалена риза, с излизащи от носа кислородни тръбички и интравенозна система, забита в ръката. Брус беше написано със син маркер върху бяла дъска над главата му.
– Знаех, че ще дойдеш – каза той, без да се извръща от прозореца.
– Откъде знаеше? – попита Кам.
– Защото обичаш сестра ми – каза Брус.
Кам посегна и хвана ръката на Брус, давайки си сметка, че я държи колкото заради момчето, толкова и заради себе си. Изведнъж осъзна, че не беше виждал приятелско лице, откакто влезе в Ада на Лилит. Бъхтеше се безспир, без никакъв признак, че напредва, и без никой, който да го насърчи да продължава. Признателно стисна ръката на момчето.
– Наистина я обичам – призна над тихото пиукане на машините, към които бе свързан Брус. – Обичам я повече от всичко, навсякъде, на този свят и отвъд.
– Ей, кротко, говориш за сестра ми – Брус се усмихна немощно. За момент дишането му пресекна. Кам се готвеше да повика някоя сестра, когато гърдите на момчето се отпуснаха в спокоен равномерен ритъм. – Само се шегувам. Хей, Кам?
– Да?
– Мислиш ли, че ще съм наоколо достатъчно дълго, че някой ден да изпитам такива чувства към някое момиче?
Кам трябваше да извърне поглед, защото не можеше да излъже и да каже, че да, някой ден Брус щеше да обича някое момиче толкова дълбоко, колкото Кам обичаше Лилит. След още седмица и половина от този свят нямаше да е останало нищо. Независимо какво избереше Лилит и как се развиеше сделката между Кам и Луцифер, Брус и всички други печални души в Кросроудс вероятно щяха да бъдат рециклирани за бъдещи наказания.
И все пак на Кам му се искаше да има как да даде на момчето някаква утеха в малкото време, което му беше останало. Почувства как в гърлото му се надига буца, а крилете му парят в основата на раменете му. В ума му се оформи идея. Беше рискована, но пък Кам обичаше рисковете.
Хвърли поглед към хлапето, което гледаше навън през прозореца и сякаш беше на някакво далечно място. Вероятно разполагаше само с броени минути, преди да влезе някоя сестра или Лилит и майка й да се събудят.
Пое си дълбоко дъх, затвори очи, наклони глава към тавана и разпери криле. Обикновено в разперването на крилете имаше някакво съблазнително безразсъдство, но този път Кам внимаваше да не им позволи да ударят нищо от медицинското оборудване, което поддържаше Брус стабилен.
Когато отвори очи, Кам видя, че крилете му изпълваха малкото отделено със завеса пространство и караха стените да проблясват със златна светлина. Брус се взираше в него с огромно благоговение и съвсем мъничко страх. Ангелският блясък беше най-невероятната гледка, която един простосмъртен можеше да види – а Кам знаеше, че този път тя бе особено забележителна, защото ако не броим Лилит, Брус не беше видял много красота в краткия си живот.