– Някакви въпроси? – попита Кам. Справедливостта изискваше да даде на хлапето един миг да се опита да се опомни.
Момчето поклати глава едва доловимо, но не изпищя и не избухна в пламъци. Помогна фактът, че Брус беше малък, сърцето и умът му – все още отворени за възможността да съществуват ангели. Това бе всичко, на което Кам се беше надявал. Сега можеше да действа.
Прокара ръце по вътрешната страна на крилете си, изненадан да почувства, че на допир новите бели нишки бяха различни от златните. Бяха по-плътни, по-здрави и – осъзна Кам идеални за онова, което си бе наумил.
Направи гримаса, докато отскубваше едно-единствено влакно от крилете си. В ръката му то се превърна в грамадно бяло перо, трийсет сантиметра дълго и меко и нежно като целувка. Наричаше се махово перо. В основата на перото, в края на заострения му „ствол“ имаше капка кръв в цветовете на дъгата.
– Дръж това – каза той на Брус, като му подаде перото с върха нагоре.
– Леле – прошепна Брус, като прокара пръсти по меките бели краища, докато Кам отиде до интравенозната система, от която в тялото на Брус се вливаха лекарства. Отпуши тръбичката в долния край на банката на системата, после посегна и взе перото обратно от Брус. Топна острия му край в интравенозната система и загледа как банката с бистра течност се изпълва с вихър от безброй цветове за миг, преди ангелската кръв да се разпръсне в нея. Кам закрепи отново системата и върна перото на Брус. Вече не му трябваше.
– Да не би току-що да ми спаси живота? – попита Брус, като пъхна перото под възглавницата си.
– За днес – каза Кам, опитвайки се да звучи по-ведро, отколкото се чувстваше. Прибра криле и ги скри.
– Благодаря.
– Наша тайна?
– Разбира се – каза Брус и Кам се отправи към вратата. – Хей, Кам – обади се тихо момчето точно когато Кам се готвеше да излезе в коридора.
– Да?
– Не й издавай, че съм казал това – прошепна момчето, – но би трябвало да кажеш на Лилит, че я обичаш.
– О, така ли? – каза Кам. – И защо?
– Защото – каза Брус – мисля, че и тя те обича.
9.
Обичай повече
Лилит
Девет дни
„Отмъщение“ се събра в стаята на оркестъра на другата сутрин преди училище.
Когато Лилит влезе, носейки фотокопия на най-новата си песен, „Да летиш надолу с главата“, Джийн изпробваше няколко щури нови мотива на синтезатора, докато Луис опустошаваше великанска опаковка „Доритос“. Поднесе я към Лилит и раздруса парченцата чипс вътре.
– Обикновено се опитвам да се въздържам от яденето на изкуствено сирене поне до девет сутринта – каза тя, отхвърляйки предложението му с махване на ръка.
– Това е храна за мозъка, Лилит – настоя Луис. – Вземи си малко.
Джийн мина край тях и награби пълна шепа, докато отиваше да нагласи микрофона на Лилит.
– Той е прав – каза с пълна уста.
Лилит се предаде и си взе късче чипс. Изненада се колко е вкусно. Взе си второ и трето.
– Сега си готова да действаш – каза Луис, след като тя бе опустошила две пълни шепи, и беше вярно. Вече не беше толкова гладна, толкова нервна.
Усмихна се на Луис:
– Благодаря.
– За нищо – каза той, после кимна към облеклото й. Хубави парцалки днес, между другото.
Лилит погледна надолу към роклята си. Тази сутрин, за пръв път откакто се помнеше, не й се искаше да носи черно. Беше претършувала дрешника на майка си преди училище и беше намерила вталена бяла рокля на големи зелени точки, пристегната с широк лилав колан от изкуствена кожа. Поспря се за миг пред огледалото в цял ръст на майка си, изненадана колко страхотно изглеждаше ансамбълът с разтъпканите й от носене кубинки, как зеленото в роклята правеше червената й коса по-светла.
Когато влезе в кухнята, облечена така, Брус вдигна поглед от тарталетата си с маково семе и подсвирна.
Лилит все още не знаеше точно какво се бе случило, но Брус беше изписан по-рано, а когато семейството й се върна от болницата вчера, той каза, че от години не се е чувствал толкова добре. Лекарят не можеше да обясни защо дишането на брат й внезапно се беше нормализирало; можеше да каже единствено, че Брус беше по-добре, отколкото от много, много време насам.
– Колко пъти трябва да ти казвам, че дрешникът ми не е личната ти площадка за игра? – бе попитала майка й, макар че Лилит никога преди не беше тършувала в дрешника й.
Остави кафето си и нави нагоре ръкавите на дългата си жълта плетена жилетка – онази, за чието отмъкване бе обвинила Лилит след това я беше открила на дъното на гардероба си.
– Винаги много ми е харесвало как ти стои тази рокля – каза Лилит и наистина го мислеше. – Има ли проблем да я и има назаем? Само за днес. Ще внимавам.