Устата на майка й се присви и Лилит разбра, че се задаваше обида, но може би комплиментът й я беше смутил. Защото вместо да избухне гневно, майка й огледа външния вид на Лилит, после се пресегна през плота за дамската си чанта.
– Ще изглежда по-добре с малко цвят на устните ти – каза тя като подаде на Лилит матово розово червило.
Сега, в стаята на оркестъра, като внимаваше да не изцапа с червило микрофона, Лилит зачака знак от Джийн, после се и наведе към микрофона и запя новата си песен. Беше нервна, затова затвори очи и остави силният основен ритъм на Луис и психеделичните акорди на Джийн да достигнат до нея отстрани в тъмното.
Беше се оказало толкова лесно да си представи как можеше да звучи песента, когато беше сама в стаята си, докато пишеше текстове и съчиняваше мелодии. Но сега, когато я пееше пред други хора, се почувства разголена и уязвима. Ами ако намразеха песента й? Ами ако беше противна?
Гласът й потрепери. Помисли си да спре, да избяга от стаята.
Отвори очи и хвърли поглед към Луис, който й кимаше със залепена на лицето усмивка, палките на барабаните му редуваха тракащия звук и цимбалите. Джийн подхвана ритъма с леко отпуснати струни на китарата, изтръгвайки ноти с подръпване на струните, така, сякаш всяка една разказваше история.
Лилит почувства как в тялото й нахлува буен прилив на енергия. Музикална банда, която не бе съществувала преди два дни, беше открила богат и жив звук. Внезапно запя песента си така, сякаш беше достойна да бъде изпята пред публика. Никога не беше пяла толкова високо или така свободно.
Луис също го чувстваше. Завърши песента с оглушително, сякаш вещаещо катаклизъм барабанно соло.
Когато всичко свърши, и тримата имаха едно и също изражение: усмихнати, малко замаяни.
– Магически „Доритос“ – каза Луис, взирайки се благоговейно в опаковката. – Ще трябва да се запася с такива преди бала.
Лилит се засмя, но знаеше, че става дума за нещо повече от чипса „Доритос“. Тайната беше в това как те тримата се бяха отпуснали и се бяха отдали на звука си заедно, не само като членове на банда, а като приятели. А също и Лилит, и промяната, която я беше споходила предния ден, като знаеше, че Брус е по-добре.
След болницата майката им предложи всички да излязат да хапнат пица – специално събитие, което се случваше само един-два пъти в годината. Бяха си поделили голяма пица с пеперони и маслини и се бяха разсмивали взаимно, като играеха пинбол на старата машина.
След като Лилит зави Брус в леглото, той се облегна на възглавницата си и каза:
– Кам е доста готин.
– За какво говориш? – попита Лилит.
Брус сви рамене:
– Дойде да ме види в болницата. Ободри ме.
Инстинктивната й реакция тогава беше да се вбеси на Кам, задето е посетил Брус, без да й каже. Но поседя на леглото на брат си за още миг, като го гледаше как се унася в сън, и той беше толкова умиротворен, толкова различен от болното момче, е което бе свикнала, че Лилит откри, че не можеше да изпитва нищо друго освен признателност за онова, което Кам беше направил, каквото и да бе то.
– Коя е следващата песен, която искаш да изсвириш, Лилит? – попита сега Джийн. – Трябва да яхнем тази вълна.
Лилит се замисли за момент. Искаше да работи по „Нечии друг блус“, но мисълта за това и за онова, което Кам беше направил с нейния текст, още й причиняваше болка.
– Бихме могли да опитаме... – поде тя, но три силни почуквания по вратата я накараха да спре. – Какво беше това?
– Нищо! – каза Луис. – Да продължаваме да свирим.
– Може да е Таркентън – предположи Джийн. – Не е редно да сме тук.
Почукването се чу отново. Само че не идваше от вратата. А отвън. От прозореца.
– Леле! – възкликна Джийн Рах. – Това е Кам.
Момчетата се втурнаха да отворят прозореца, но Лилит се извърна. Лицето на Кам беше последното нещо, което искаше да вижда точно сега. Чувството, което бе изпитваше, докато свиреше преди броени мигове, беше просто, хубаво. Чувството, което я обземаше, когато погледнеше Кам, беше толкова сложно, че не знаеше откъде да започне да го анализира. Изпитваше привличане към него. Беше му бясна. Беше му признателна. Нямаше му доверие. И беше трудни да изпитва едновременно толкова много неща към един човек.
– Какво правиш там навън? – попита Луис. – На втория етаж сме.
– Опитвам се да се отърва от Таркентън – каза Кам. – Нека да ме убие, задето пропуснах поредната сбирка на кралския двор.
Лилит не можа да се сдържи. Изкиска се, представяйки си Кам на срещите с всички онези надменни хлапета. Когато случайно улови погледа му, той й се усмихна и подаде ръка, и преди да се усети, тя откри, че тръгва към него, за да му помогне да се вмъкне през прозореца.