На главния вход на „Тръмбул“ стоеше директорът Таркентън. Беше висок само малко над метър и петдесет и носеше костюм от полиестер в бургундско червено.
– Отново закъснявате, госпожице Фоскор – каза той, оглеждайки я с неприязън. – Не видях ли името ви във вчерашния списък за наказание с оставане след часовете заради закъснение?
– Странна работа е с това задържане след часовете – отбеляза Лилит. – Изглежда, че научавам повече там, взирайки се в стената, отколкото някога съм научила в час.
– Отивайте в първия час – каза Таркентън, пристъпвайки една крачка към Лилит, – и ако създадете неприятности на майка си дори за секунда по време на часа днес...
Лилит преглътна:
– Майка ми е тук?
Майка й заместваше по няколко дни месечно в „Тръмбул“, печелейки намаление на таксата за обучение, което бе единствената причина да може да праща Лилит в това училище. Лилит никога не знаеше кога ще открие майка си да чака пред нея на опашката в училищната закусвалня или да си оправя червилото в дамската тоалетна. Тя никога не казваше на Лилит кога ще удостои с присъствието си кампуса на "Тръмбул" и никога не предлагаше на дъщеря си да я закара на училище.
Винаги беше ужасна изненада, но Лилит поне никога не се беше натъквала на майка си, заместваща учител в собствените й часове.
До днес, изглежда. Изпъшка и се отправи навън, питайки се в кой от часовете щеше да се появи майка й.
Беше пощадена в часа на класния, където госпожа Ричардс вече бе приключила проверката по списъка и ожесточено изписваше по дъската начините, по които учениците можеха да й помогнат с безнадеждната й кампания да въведе рециклирането в кампуса. Когато Лилит влезе, учителката поклати безмълвно глава, сякаш просто й беше дотегнало от обичайните закъснения на Лилит.
Лилит се плъзна на мястото си, пусна калъфа с китарата в краката си и извади учебника по биология, който току-що бе грабнала от шкафчето си. Оставаха десет скъпоценни минути от часа на класния и Лилит имаше нужда от всичките, за да „покълве“ за теста.
– Госпожо Ричардс – обади се момичето до Лилит, отправяйки кръвнишки поглед в нейната посока. – Внезапно нещо тук се размириса ужасно.
Лилит забели очи. С Клоуи Кинг бяха врагове още от първия ден на основното училище, макар да не можеше да си спомни защо. Едва ли можеше да се каже, че Лилит представлява каквато и да е заплаха за богатата, зашеметяваща ученичка от горните курсове. Клоуи се снимаше като модел за „Кросроудс Аперъл“ и беше вокалистка на попбанда, наречена „Нежните видения“3, да не говорим, че беше и президент на поне половината извънкласни клубове на „Тръмбул“.
След повече от десетилетие е противното държание на Клоуи Лилит беше свикнала с постоянния дъжд от нападки. В добър ден ги пренебрегваше. Днес се съсредоточи върху геномите и феномите в учебника по биология и се опита да изключи Клоуи от съзнанието си.
Но сега другите хлапета около Лилит стискаха носовете си. Хлапето пред нея се престори, че повръща.
Клоуи се завъртя в стола си:
– Това евтината ти идея за парфюм ли е, Лилит, или просто си се изпуснала в гащите?
Лилит си спомни бъркотията, която Аластор беше оставил до леглото й, и душа, който не бе успяла да си вземе, и почувства как бузите й пламват. Грабна си нещата, изхвърча като мълния от класната стая, пренебрегвайки бръщолевенето на госпожа Ричардс, че нямала пропуск за отсъствие, и се шмугна в най-близката тоалетна.
Вътре, сама, тя се облегна на червената врата и затвори очи. Прииска й се да можеше да се крие тук цял ден, но знаеше, че щом звънецът удари, това място щеше да се наводни с ученици. Застави се да отиде до мивката. Пусна горещата вода, изрита миризливата си обувка в мивката, и стисна флакона с евтин розов сапун. Хвърли поглед нагоре, очаквайки да види тъжното си отражение, а вместо това опери лъскав плакат, залепен с тиксо над огледалото. Гласувайте за Кинг като кралица4 пишеше на плаката под професионална рекламна снимка на сияйно усмихнатата Клоуи Кинг.
Училищният бал беше по-късно този месец и нетърпеливото очакване сякаш поглъщаше абсолютно всяко хлапе в училище. Лилит беше видяла сто такива плаката в коридорите. Беше вървяла зад момичета, които си показваха снимки на мечтаните украси за рокли на телефоните си преди да влязат в час. Беше чула момчетата да се шегуват за онова, което ставаше след бала. От всичко това на Лилит й се гадеше. Дори да имаше пари за рокля или момче, е което наистина да отиде, нямаше начин дори да стъпи в гимназията си, когато не се изискваше по закон да е там.