Выбрать главу

– Ще пасувам – каза Лилит.

– Казваш „не“? – попита Клоуи.

– Ти си ми конкуренция – каза Лилит. – Трябва да се съсредоточа върху музиката си, за да можем да ви победим в битката.

Клоуи присви очи:

– Ще смачкам всичките ти скъпоценни малки мечти, до една. – Хвърли поглед през рамо, после надясно. – Момичета? Да вървим.

Докато „Нежните видения“ се изнизваха зад водачката си, Кам се опита да скрие усмивката си. Точно когато той усещаше напрежението от факта, че се налага да парира хитрините на Луцифер, Лилит несъзнателно се бе противопоставила сама на дявола.

– Какво? – попита Лилит. – Защо ми се хилиш?

Кам поклати глава:

– Не се хиля.

Тя кимна към входните врати на училището:

– Идваш ли в часа на класния?

– Не, нищо подобно – каза той, оставяйки усмивката си да изчезне. – В прекалено добро настроение съм, за да вляза в час.

– Сигурно е хубаво – отбеляза Лилит и прибра косата си зад ушите. – Опитвам се да обърна нова страница в училище, да влизам в час навреме и всички тези неща.

– Страхотно – каза Кам. – Радвам се.

– Ти какво ще правиш цял ден?

Кам се загледа към небето, където черен пушек от хълмовете се издигаше към бледосиво слънце.

– Ще гледам да не се замесвам в неприятности.

– Да, разбира се – Лилит се задържа за малко пред него и Кам се наслади на спокойния миг, опитвайки се да не се надява на повече. Въздържа се да я докосне; вместо това се възхити на леко гърбавия й нос, на сплеснатия кичур, който караше косата й да се надига леко отдясно.

– Лилит... – поде той.

– Получих бележката ти – каза тя. – Онези цветя. Онова писалище. Никога преди не са ми подарявали писалище. Много оригинално.

Кам се подсмихна.

– Но бележката... – поде Лилит.

– Бях искрен – каза Кам бързо. – В случай че това се канеше да попиташ. Не очаквам нищо в замяна, но наистина мислех написаното. Всяка дума.

Тя вдигна поглед към него, с широко отворени сини очи, с разтворени устни. Беше виждал този поглед преди. Бе прогорен в паметта му още от първия път, когато се целунаха.

Кам затвори очи и се озова обратно там: прегръщаше я на бреговете на река Йордан, чувстваше как топлината й докосва кожата му, допираше устни до нейните. О, онази целувка. Нямаше по-дълбок екстаз. Устните й бяха меки като перце в един миг, изпълнени с жадна страст в следващия. Никога не знаеше какво да очаква от нея и се наслаждаваше на всяка изненада.

Имаше нужда от нова целувка. Искаше я сега, отново, винаги.

Отвори очи. Тя беше още там, взираше се в него, сякаш не бяха минали три хиляди години. Дали тя също го чувстваше? Как можеше да не го чувства? Той се наведе към нея посегна да обгърне с длани тила й. Тя отвори уста...

И звънецът удари.

Лилит отскочи назад:

– Не мога да закъснявам. Трябва да вървя.

– Чакай...

И просто така, тя си отиде – проблясваща червена коса, изчезваща през входните врати на училището. А Кам отново остана сам, питайки се дали щеше някога отново да познае блаженството на устните й – или щеше да гладува, преживявайки единствено със спомени през остатъка от вечността.

* * *

След училище Кам зачака пред входната врата на къщата на Лилит с две тежки торби с продукти в ръце. Беше прекарал следобеда в миниатюрния магазин за здравословни храни в града, избирайки странни, вълнуващи неща, които си мислеше, че тя ще хареса. Авокадо. Нар. Кускус. Храна, която предполагаше, че тя никога не бе можела да си позволи.

Истината беше, че той също не можеше да си позволи тези неща. Беше ги „забърсал“, когато собственикът на магазина не гледаше. Но какво беше най-лошото, което можеше да се случи – щеше да свърши в Ада ли?

– Хей – обади се той, когато Лилит се зададе унило по пътеката, свела глава под тежестта на китарата и раницата си. Тя не вдигна поглед. Може би не го беше чула.

– Лилит – каза той високо. – Луис ми каза, че я караш на „Доритос“ за закуска. Останал е с впечатлението, че това е добре за издръжливостта на един музикант. Имаш нужда от белтъчини, от сложни въглехидрати, антиоксиданти и аз съм тук, за да ти ги доставя.

– Омитай се оттук, Кам – каза Лилит, без дори да го погледне, докато се качваше с отсечени крачки по стъпалата на верандата си. Извади ключа си от раницата и го тикна рязко в ключалката.

– Ъ, какво? – каза той. – Сега пък какво е станало?

Тя се поколеба, после се обърна с лице към него. Очите й имаха гневен червен цвят.

– Това е станало – Лилит отвори рязко раницата си и измъкна сноп измачкани и зацапани фотокопия. Някои бяха сгънати, други – изпотъпкани, на едно беше залепнало парче дъвка.

Лилит метна листовете в лицето на Кам. Той улови един, докато падаха с пърхане на земята, и видя текста на песента, която бяха свирили заедно предния ден – „Да летиш надолу с главата“.