– Благоприличие – обади се Дани иззад тях. – Още не сте женени. – Коленичи пред влюбените и разви дебел пергаментов свитък.
– Красиво е – каза Кам, възхищавайки се на елегантния армейски почерк на Дани и ефирните рисунки, които беше добавил като рамка отстрани, изобразяващи Кам и Лилит в дузина прегръдки.
– Чакай – каза Лилит и веждите й се сключиха. – В този документ пише, че ще се оженим тук, край реката.
– Какво по-подходящо място? Тук се влюбихме – Кам се опита да запази бодър тон, въпреки че го връхлетя ужас, защото знаеше какво се кани да каже тя.
Лилит си пое дълбоко дъх, подбирайки внимателно думите си:
– Ти и Дани се отнасяте с пренебрежение към обичайните порядки и това ми харесва. Но на нас ни предстои да се оженим, Кам. Ще встъпим в една отдавнашна традиция, която почитам. Искам да се оженим в храма.
Храм, в който кракът на Кам не можеше да стъпи. А той се срамуваше твърде много, за да й каже причината – че беше паднал ангел, а един паднал ангел не можеше да пристъпи на осветена земя.
Трябваше да й каже истината още в началото. Но ако й беше признал, това щеше да бъде краят на любовта им, защото как можеше едно момиче, така добродетелно като Лилит, да приеме Кам какъвто беше?
– Моля те, Лилит – каза той. – Опитай се да си представиш една прекрасна сватба край реката...
– Казах ти какво искам – отвърна Лилит. – Мислех, че сме се разбрали.
– Никога не бих се съгласил на сватба в храма – Кам се опита да запази овладян тон, защото не искаше да се издаде.
– Защо не? – попита Лилит, озадачена. — Каква тайна криеш?
Дани се отдръпна, за да остави двойката насаме за миг. Дори сега Кам не можеше да се застави да й каже, че не беше човешко същество, че беше създание от друг вид. Обичаше я толкова много, че не можеше да понесе да падне в очите й. А щеше да падне, ако тя узнаеше истината.
Обърна се с лице към нея, запечатвайки в паметта си всяка луничка, всяко проблясване на слънчева светлина в косата й, калейдоскопичния син цвят на очите й.
– Ти си най-забележителното създание, което съм виждал някога...
– Трябва да се оженим в храма – настоя Лилит. – Особено след онова, което се случи с Лиат. Семейството и общността ми няма да зачетат съюза ни по никакъв друг начин.
– Аз не съм от твоята общност.
– Но аз съм – каза Лилит.
Нейната общност никога не би зачела този съюз, ако откриеха истината за Кам. Той не мислеше – това беше проблемът. Беше толкова увлечен от любовта, че не се беше спрял, за да си даде сметка колко много прегради се издигаха между тях.
Загледа се с ненавист в посоката на храма:
– Няма да стъпя там вътре.
Лилит беше готова да заплаче:
– Значи не ме обичаш.
– Обичам те повече, отколкото някога съм смятал за възможно — каза той остро. – Това обаче не променя абсолютно нищо.
– Не разбирам – каза тя. – Кам...
– Свършено е – каза той, внезапно осъзнал какво трябваше да направи. Днес двамата щяха да тръгнат по отделни пътища, всеки – опитващ се да излекува разбитото си сърце. Друг начин нямаше. – Със сватбата, с всичко.
Думите му бяха напоени с горчивина и когато Лилит отвори уста, той чу думи, по-гневни от изречените от нея. Това щеше да се превърне в неговата версия на историята: думите, които трябваше да чуе, за да сложи край на всичко.
– Разбиваш ми сърцето – каза тя.
Но онова, което Кам чу зад думите й, беше: Ти си лош човек. Зная какво си.
– Забрави ме – каза той. – Намери си някой по-добър.
– Никога – изрече тя, останала без дъх. – Сърцето ми принадлежи на теб. Проклет да си, че не знаеш това.
Но Кам разбра, че това, което тя всъщност искаше да каже, беше: Надявам се да живея хиляда години и да имам хиляда дъщери, така че винаги да има жена, която да може да проклина името ти.
– Сбогом, Лилит – каза той студено.
Тя нададе мъчителен вопъл, грабна брачното им свидетелство и го запокити в реката. Поле се свлече на колене, плачеща, с ръка, протегната към водата, сякаш искаше да си го вземе обратно. Той загледа как последното доказателство за любовта им изчезва с течението. Сега единствено той, Кам, трябваше да изчезне.
В мрачните дни и десетилетия, които последваха, всеки път, щом се сетеше за Лилит, Кам си спомняше някоя грозна нова подробност, която изобщо не се беше случила в онзи ден край реката.
Как Лилит го заплюва.
Как Лилит го събаря на земята, разярена.
Как Лилит се отказва от любовта им.
Докато истината – онази, която Кам отказа да й признае – потъна под неговия спомен за нейния гняв. Докато в ума му Лилит беше изоставила него. Докато му стана по-лесно да живее без нея.