– Официална покана ли чакаш? – Джийн потупа мястото до себе си. – Паркирай се.
Така че Лилит го направи. Осъзна, че от тази наблюдателна точка, докато седеше сред приятели, кафетерията й се струваше напълно различна. Беше топла и светла, шумна, забавна и за пръв път обядът премина твърде бързо.
Имаха да си кажат много неща за музиката, но това, което изненада най-много Лилит по време на обяда, беше, че имаха и други теми за разговор, различни от музиката. Като например как Джийн се безпокоеше, че родителите на Кими нямаше да удължат вечерния й час във вечерта на училищния бал.
– Трябва да идеш дотам, пич – каза Луис. – Трябва да седнеш смутено на дивана със смутения й баща, да му разкажеш за перспективите си за колежа или каквото там се сетиш. Издокарай се, но се дръж достойно и почтително. Татковците на момичетата обичат тия глупости.
– Не мога да повярвам, че приемам съвети от един „заек“ – пошегува се Джийн, заради което Луис го замери с пържен картоф в окото.
Първокурсникът обаче се оказа почти гений по биология. Когато Лилит взе да се оплаква за домашното си, Луис запя:
– Плазмената мембрана е „биячът“, който държи цялата измет навън.
– Какво е това? – беше попитала Лилит.
– Това е, един вид, моята версия на „Училищен рок!“ беше отвърнал той и бе изпял останалата част от песента, която беше лесна за запомняне и съдържаше мнемоника за всяка част на клетката. Когато той свърши, Джийн заръкопляска, а Лилит прегърна Луис, преди изобщо да осъзнае какво прави.
– Не знам защо никога не съм се сещала да измислям песни, които да ми помагат да уча – каза тя.
– Не е нужно – ухили се Луис. – Ще те науча на всичко, което знам. Което е, ами, всъщност всичко.
Сега, по биология, Лилит си спомни ниския глас на Луис, който й пееше предния ден – и, удивително, отговори правилно. Нямаше търпение да му каже.
* * *
На обяд тя го намери в кафетерията да се опитва да измъкне от автомата за газирана вода още лед. Дотича до него и започна да пее. Той се обърна и се ухили, и изпя последния ред заедно с нея.
– Спаси ми живота – каза тя. – Благодаря ти.
– Там, откъдето дойде това, има още – каза Луис с крива усмивка.
– Наистина ли? – попита Лилит. Щеше да е във възторг това да се превърне в нещо редовно. Не можеше да си позволиш да наеме частен учител за всички предмети, с които не се справяше.
– Какво имаш след обяда? – попита Луис и отпи пяната на кока-колата си, преди да се бе разляла.
– Американска история – изпъшка тя.
– Имам невероятна рокопера, която прави разбор на битките от Гражданската война – каза той. – Едно от най-добрите ми произведения е.
– Лилит? – Потупване с пръст по рамото накара Лилит да се извърти рязко. Кам протягаше към нея поднос с любимата й храна: лазаня.
– Не съм гладна – каза тя. – Коя част от „умри“ не разбра? Трябва ли да го кажа по-високо?
– Мой човек, аз ще изям тая лазаня – каза Луис.
Джийн Рах беше станал от масата си:
– Какво става, хора? – попита той.
Кам подаде подноса на Луис, докато Лилит казваше:
– Кам е вън от групата.
– Какво направи този път? – попита Джийн, като клатеше глава. До него Луис тъпчеше лазаня в устата си с широко отворени очи.
– Лилит мисли, че съм преснимал текста и съм го разпространил из цялото училище – каза Кам и подръпна деколтето на тениската си. – Не е ясно защо мисли, че бих направил това, но го мисли.
– Не, Лилит – каза Луис, като бършеше с ръка соса от устните си. – Помагам в библиотеката и вчера трябваше да направя няколко фотокопия. Онова нещо беше точно пред мен на опашката. Беше с дължина към хиляда страници. Луис завъртя очи. – Когато материалът за преснимане е толкова голям, трябва да имаш код. Това беше изпратено от външен компютър. Идваше от акаунта „Кинг Медия“.
Джийн се намръщи:
– Значи е била или Клоуи Кинг, или...
– Стажантът – промърмори Кам. – Луц.
– Както и да е – каза Лилит, странно ядосана, че историята за Кам, на която беше вярвала, се разпадаше. – Кам все така е вън от групата. Джийн, Луис, ще се видим след училище за репетиция.
* * *
Но когато Лилит отиде в стаята на оркестъра след училище, приятелите й не бяха там. Вместо това „Нежните видения“ се готвеха за репетиция.
Или по-скоро новата им помощничка по поддръжката на китарите – тихо момиче на име Карън Уокър, която седеше до Лилит по биология – настройваше инструментите им. Дъвчеше устна, докато подръпваше струните и въртеше ключовете на блестящата електрическа китара на Клоуи. На Лилит й беше ясно, че Карън всъщност не знаеше какво прави, но момичетата от групата не внимаваха много. Бяха се изтегнали на столчетата за музикантите, пиеха шейкове с кисело мляко и играеха игри на телефоните си.