— Това не означава, че ще го приема обратно в „Отмъщение“ – предупреди Лилит момчетата, които вече се качваха в колата. – Просто ще идем да погледнем.
* * *
Луис предложи на Лилит да се вози до него на предната седалка, което тя прие като кавалерски жест, и джипиесът на Джийн ги насочи към съмнителните квартали на града.
Той наду до дупка стереото – като настоя да ги запознае с един от любимите си нови албуми, който всички много харесаха, – и подкара покрай базара, край който Лилит винаги минаваше на път за училище. Влязоха в квартала на Лилит и минаха точно покрай нейната улица.
Задържа дъха си, докато вече не можеше да види автомобилната алея в страничното огледало, сякаш Джийн или Луис можеха някак да се досетят, че грозната къща в края на уличката беше мястото, което Лилит наричаше дом. Представи си Брус вътре, как гледа стари епизоди на „Риск!“14 с Аластор на кушетката до него, и й се стори, че върши предателство спрямо него просто с това, че се срамуваше от мястото, от което идваше.
Изненада се, че Кам би живял в този край на града. Спомни си един ранен разговор, когато й беше казал, че предишната нощ е спал навън. В онзи момент си помисли, че той се шегува. Изглежда, имаше пари в изобилие. Караше собствен мотоциклет, а коженото му яке изглеждаше скъпо. Беше и донесъл продукти, беше й сервирал хайвер, беше се опитал да й подари цветя същата тази сутрин.
Джийн направи остър завой наляво и натисна спирачките.
– Това не може да е правилно.
Лилит беше на същото мнение. „Добс“ беше дълга, права улица, която беше изцяло затворена за автомобилно движение. Тук нямаше къщи. Нямаше апартаменти. Между колата им с работещ на празни обороти двигател и горящите хълмове в далечината имаше стотици нахвърляни като пъстри кръпки палатки и картонени навеси, издигнати насред пътя. Между палатките сновяха хора и изобщо не приличаха на Кам. Бяха дрипави, изпаднали, много от тях – дрогирани.
– Може би базата данни е сгрешена – предположи Луис и извади телефона си.
– Да идем да проверим – каза Лилит и отвори пасажерската врата.
Луис и Джийн я последваха до периферията на града от палатки, стъпвайки по счупени бутилки и плесенясали картонени кутии. Тук беше странно студено, а вятърът беше остър. Лилит не знаеше какво търси; вече не очакваше да намери Кам тук.
Миризмата беше натрапчива, като от заровени в земята отпадъци, които някой беше напоил с бензин. Лилит дишаше през устата, докато се опитваше да осмисли тази гледка. Отначало изглеждаше като пълен безпорядък. Мършави деца, тичащи навсякъде, мъже, препиращи се за съдържанието на пазарски колички, огньове, бушуващи в кошчета за смет. Но колкото по-дълго Лилит изучаваше света на улица „Добс“, толкова повече започваше да го проумява. Той беше сам по себе си една малка общност със собствени правила.
– Аз първа ги видях – каза една жена на възрастта на майката на Лилит на друга, по-млада жена, и изтръгна от ръката й чифт брезентови обувки.
– Но са моят номер – възрази втората жена. Имаше руси ситни плитчици и носеше сиво потниче до пъпа. Лилит виждаше ребрата й. – Ти не би могла да си набуташ дори палеца в тях.
Лилит погледна надолу към собствените си разпадащи се кубинки с връзките, които все й се налагаше да връзва на възел, когато се късаха. От години не беше имала друг чифт обувки. Опита се да си представи, че няма дори тях.
– Може би е добре да се омитаме – предложи Джийн с неспокойно изражение. – Можем да говорим с Кам утре в училище.
– Ето там – каза Лилит и посочи напред към момче с преметната през рамо куриерска чанта, което излизаше от тъмнозелена палатка.
Кам поспря за миг и се взря нагоре към небето, сякаш можеше да прочете там нещо, което останалите не можеха.
На този фон, в гаснещата светлина на здрача, Кам изглеждаше като съвсем друг човек. Изглеждаше по-стар, уморен. Винаги ли беше изглеждал така? Домъчня й за него. Запита се колко ли трябваше да се преструва Кам в училище, за да си придава толкова уверен и загадъчен вид.
Наистина ли това беше домът му? Лилит никога не беше знаела, че в Кросроудс има хора, които живеят така. Никога не си беше представяла някой в по-лошо положение от собственото си семейство.
Той вървеше в тяхната посока, но още не ги беше видял. Лилит подръпна Джийн и Луис за ръкавите на ризите, за да ги скрие, така че той да не ги види.
Кам кимна, докато минаваше край две по-големи момчета. Едното вдигна юмрук, за да го удари за поздрав в неговия.
– Здрасти, брат.
– Как си, Огъст? – чу тя да казва Кам.
– Не мога да се оплача. Само зъбоболът.
– С теб съм – каза Кам с усмивка. Сложи ръка на рамото на младия мъж и се вгледа дълбоко в очите му. Мъжът сякаш се отпусна, хипнотизиран от погледа на Кам.