Лилит също беше хипнотизирана. Хората тук имаха едно и също гладно, нервно изражение. Но не и Кам. Под изтощението си той излъчваше кротко спокойствие, което намекваше, че нищо на това място не може да го засегне. Може би нищо на този свят не можеше да го засегне. Това беше едно от най-прекрасните неща, които беше виждала някога. Искаше й се и тя да бъде такава: в мир със себе си, независима, свободна.
– Някак оставам с чувството, че наистина живее тук – отбеляза Джийн.
– Ако това може да се нарече живеене – каза Луис и тръгна към него. – Не се налага да бъде тук. Вкъщи имаме две допълнителни спални. Сигурен съм, че нашите ще го пуснат да спи при нас.
– Чакай. – Лилит го възпря. – Може да се смути, че сме го проследили дотук. – Лилит знаеше, че на негово място самата тя би се почувствала неудобно. – Да поговорим с него утре.
Загледа как Кам отиде бавно до горящо кошче за смет, където един баща приготвяше над метална скара два хотдога за четири малки деца. Разряза всеки хотдог на две и ги обърна на скарата, но когато Кам спря за миг пред него, човекът започна да реже единия хотдог на по-малки парчета.
– Гладен ли си? – попита той и предложи на Кам четвърт хотдог.
– Не – каза Кам. – Благодаря. Всъщност... – Пъхна ръка в куриерската си чанта и извади увит във фолио пакет. – Добре е да вземете това.
Мъжът разви пакета и откри гигантски сандвич, купен от деликатесен магазин. Примигна към Кам и отхапа огромна хапка, после подели останалото между децата си. Докато те се хранеха, той прегърна Кам за благодарност.
След като се нахраниха, най-голямото момче – изглеждаше някъде на годините на Брус – извади очукана китара. Кам разроши косата на момчето, после седна сред тях. Опита се да настрои китарата, но Лилит чуваше, че положението е безнадеждно. Две от струните бяха скъсани. Въпреки това Кам не се предаде и скоро китарата зазвуча малко по-добре, отколкото преди.
– Някакви искания? – попита той.
– Приспивна песен – каза най-малкото момче с прозявка.
Кам се замисли за момент:
– Научих тази от талантлива музикантка – каза той – на име Лилит.
Когато Кам засвири първите акорди на „Изгнание“, Лилит си пое въздух през зъби. Кам пееше песента прекрасно, бавно и много емоционално, придавайки й дълбочина, каквато тя никога не си беше представяла, че е възможна. Изпя я два пъти. Когато свърши, децата в групата вече клюмаха и се унасяха в сън. Зад тях баща им изръкопляска тихо на Кам.
– Леле – прошепна Джийн.
– Да – каза Лилит. Беше разтреперана, готова да се просълзи, толкова трогната, че не можа да каже нищо повече.
– Добре е да тръгваме – каза Луис.
Часове по-рано Лилит беше сигурна, че е отписала Кам за последно. Сега последва приятелите си към колата на Джийн, чувствайки се замаяна, сякаш светът около нея се местеше с всяка стъпка.
Единственото, в което бе сигурна, беше колко бе сбъркала за Кам.
12.
Запленен
Кам
Шест дни
Кам се събуди в зелена палатка на улица „Добс“ със схванат гръб и бездомно куче в краката си. Беше спал тук два пъти, откакто пристигна в Кросроудс. Не беше толкова самотно, колкото на покрива на физкултурния салон на „Тръмбул“.
Избута кучето и надникна навън към бледорозовия изгрев на слънцето. Тук утрините започваха рано. Всички бяха гладни, с погледи, замъглени от тежка нощ. Кухнята за бедни отваряше в седем и Кам се беше писал доброволец да работи в смяната за закуска, преди да отиде на училище.
Тръгна с криволичене надолу по улицата, като подминаваше семейства, които се приготвяха за деня, отваряха циповете на палатките си, протягаха крайниците си, люлееха неспокойни бебета. При изоставената офис-сграда, превърната в кухня за бедни, бутна остъклената врата и я отвори.
– Добро утро – посрещна го мършав по-възрастен мъж на име Джакс. – Можеш да започваш направо там. – Кимна към очукания стоманен плот, където до купа за смесване стоеше грамадна кутия „Бискуик“.
Нямаше кой знае колко учтиви безсмислени разговори – което устройваше Кам. Добави млякото и яйцата и започна да бърка сместа за палачинки: знаеше, че момчетата Балард, които обожаваха музиката му, щяха да бъдат сред първите на опашката. Половин хотдог и няколко хапки сандвич не беше подобаваща вечеря за подрастващо хлапе. Скоро Кам беше започнал да изпитва съчувствие към семействата, които живееха на улица „Добс“. Беше пристрастен към живота на простосмъртните, а не само към този на Лилит. Човешките същества го запленяваха. Всички онези малки пламъчета, които вечно светваха и гаснеха.