Откъсна плаката на Клоуи от огледалото и почисти с него вътрешността на обувката си, после го метна в умивалника, оставяйки водата да тече върху него, докато лицето на Клоуи пече не беше нищо освен мокра книжна каша.
* * *
В часа по поезия господин Дейвидсън беше така погълнат да пише Шекспировия Сонет 20 на дъската, че дори не забеляза как Лилит влиза със закъснение.
Лилит седна предпазливо, наблюдавайки другите ученици, като очакваше някой да се хване за носа или да се престори, че повръща, но, за щастие, те явно я забелязваха само като средство за предаване на бележки. Пейдж, русото момиче със спортна фигура от лявата й страна, я смушкваше, после плъзваше сгъната бележка по чина й. Не беше надписана, но Лилит знаеше, разбира се, че не е предназначена за нея. Беше за Кими Грейс, страхотното момиче, наполовина корейка, наполовина мексиканка, което седеше от дясната й страна. Лилит беше предавала достатъчно бележки между тези двете, за да зърне откъслечни части от плановете им за училищната забава – епичното парти след основното събитие и отвратителната дълга лимузина, за чието наемане събираха джобните си пари. На Лилит никога не й бяха давали джобни пари. Ако майка й имаше излишни пари, те отиваха право в сметките за лечението на Брус.
– Нали, Лилит? – попита господин Дейвидсън и Лилит трепна. Натика бележката под чина си, за да не я хванат.
– Бихте ли повторили? – помоли Лилит. Наистина не искаше да ядосва господин Дейвидсън. Часът по поезия беше единственият, който харесваше, главно защото не се проваляше в него, а от всички учители, които бе срещала, господин Дейвидсън беше единственият, който, изглежда, изпитваше удоволствие от работата си. Дори беше харесал някои от текстовете за песни, които Лилит беше предала като възложени задачи по поезия. Още си пазеше хвърчащия лист, на който господин Дейвидсън беше написал просто: Еха! под текста за една песен, която тя нарече „Изгнание“.
– Казах, че се надявам да си се записала за „Микрофонът е наш“? – попита Дейвидсън.
– Да, разбира се – измънка тя, но не беше и се надяваше да не го прави. Даже не знаеше кога е.
Дейвидсън се усмихна, доволен и изненадан. Обърна се към останалата част от класа.
– Тогава всички имаме нещо, което да очакваме с нетърпение!
В мига щом Дейвидсън се обърна обратно към дъската, Кими Грейс сръчка Лилит. Когато Лилит срещна тъмните, красиви очи на Кими, се запита за миг дали Кими искаше да поговорят за „Микрофонът е ваш“, дали идеята да чете пред публика изнервяше и нея. Но всичко, което Кими искаше от Лилит, беше сгънатата бележка в ръката й.
Лилит въздъхна и й я подаде.
Опита се да пропусне физическото, за да учи за теста по биология, но, разбира се, я хванаха и в крайна сметка се наложи да прави обиколки по гимнастически екип и кубинки. Училището не отпускаше маратонки, а майка й никога нямаше пари да й купи, така че звукът от краката й, докато тичаше в кръг около другите хлапета, които играеха футбол във физкултурния салон, бе оглушителен.
Всички я гледаха. Не беше нужно някой да изрича на глас думата откачалка. Ясно й беше, че си го мислят.
Докато стигне до часа по биология, Лилит вече беше смазана и изтощена. И именно тогава откри майка си, с жълто-зелена пола, с коса, прибрана в стегнат кок, да раздава тестовете.
– Направо върхът – изпъшка Лилит.
– Шшшшшшт! – отвърнаха дузина ученици.
Майка й беше висока и смугла, с недодялана красота. Лилит беше светлокожа, с червена като огъня по хълмовете коса. Носът й беше по-къс от този на майка й, очите и устата й – не толкова изящни. Скулите им бяха разположени под различен ъгъл.
Майка й се усмихна:
– Няма ли да седнеш, моля?
Сякаш дори не знаеше името на дъщеря си.
Дъщеря й обаче знаеше нейното.
– Разбира се, Джанет – каза Лилит и се смъкна на един празен чин в редицата най-близо до вратата.
Гневният поглед на майка й се стрелна към лицето на Лилит; после тя се усмихна и извърна очи.
Убивай ги с любезност, беше една от любимите поговорки на майка й, или поне пред хора. Вкъщи обноските й бяха по-резки. Майка й стоварваше върху Лилит вината за всичко, което мразеше в живота си, защото Лилит се беше родила, когато майка й била деветнайсетгодишна и прекрасна, на прага на забележително бъдеще. Когато се появи Брус, майка й вече се бе съвзела достатъчно от травмата, каквато бе Лилит, за да стане истинска майка. Фактът, че баща им беше извън картината – никой не знаеше къде е, – даваше на майка й още по-голямо основание да живее за сина си.