– Алоха – каза тя и изпърха с мигли.
– Алоха и на теб – каза Кам.
– Това момче определено знае как се носи пончо – отбеляза тя, оглеждайки го одобрително от глава до пети.
Кам задейства най-чистия си акцент от Мексико Сити и хвана Лилит за ръка.
– Знам, че идваме от различни светове, сеньорита, но сега, след като ви видях, трябва да ви отведа с мен в моето ранчо.
– Но баща ми никога няма да го позволи – каза Лилит, успявайки да докара впечатляващо убедителен тон на хавайска жрица. – По-скоро ще те убие, отколкото да позволи да ме отведеш!
Кам й целуна ръка:
– За теб бих рискувал всичко, дори вечните пламъци на Ада.
– Ехо? – извика Луис, застанал пред завесата. – Какво става там вътре? Открихте ли вече подходящата визия?
Лилит се изкикоти и дръпна назад завесата, като изтанцува няколко стъпки хула.
Откриха Джийн издокаран с черна мека шапка и жълто-кафяв тренчкот. Междувременно Луис беше намерил футболен екип, допълнен е подплънки, и някак го нахлузи върху дрехите си.
– Хайде, спречкайте се сега с мен, гадняри! – изкрещя към тавана.
– Супер – Джийн хвърли поглед към всеки от тях и поклати глава. – Ще изглеждаме като „Вилидж Пийпъл“.
– Не сме свършили, мой човек – каза Луис. – Току-що дойдохме!
– Е, дотук изглеждаме жалки – каза Джийн. – С изключение на теб, Лилит. Сега хайде да се постараем малко повече.
– Казва онзи, който си избра мека шапка – отбеляза Луис, докато двамата изчезнаха в океан от рипсено кадифе.
– Сега какво? – попита Кам, когато двамата с Лилит се върнаха в пробната. – Може да си имаме неприятности с Джийн, ако продължаваме да се занасяме.
– Звучи опасно – подметна закачливо Лилит. Хвърли поглед из пробната, тършувайки из закачалките. – Нека се изненадаме взаимно.
Отново се обърнаха с гръб един към друг. Отново Кам почувства как роклята се плъзва през главата на Лилит и пада на пода в краката му. Отново потрепери от едва сдържана страст.
Измери с поглед закачалката с дрехи пред себе си и накрая посегна към дълъг бежов индийски кафтан. Нахлузи го през главата си и го завърза на врата.
– Какво мислиш за тази? – попита Лилит няколко мига по-късно.
Той се обърна с лице към нея.
Лилит носеше ефирна, бяла, дълга до пода рокля, избродирана с наситено зелени листа.
– Нямаше как да не те забележа край селския кладенец онзи ден... – изрече тя с бавен, дрезгав тон.
Тя още играеше, но Кам едва можеше да диша. Не беше виждал тази рокля от...
– Къде намери това?
Лилит посочи с жест към купчината дрехи, натрупани до задната стена, но Кам не можеше да откъсне очи от нея. Примигна и видя бъдещата си съпруга, със слънчевата светлина, която хвърляше пъстри петна по раменете й, докато стоеше до него край река Йордан преди три хиляди години. Помнеше точно какво беше усещането от допира на онази лека като перце тъкан между пръстите му, когато обви ръце около нея. Помнеше как се влачеше шлейфът й, когато тя го напусна.
Не можеше да бъде. Тъканта щеше отдавна да се е разпаднала. В тази рокля обаче Лилит изглеждаше точно като момичето, което беше изгубил.
Кам се облегна на закачалката с дрехи; усещаше слабост.
– Какво? – попита Лилит.
– Какво какво? – отвърна Кам.
– Очевидно изглеждам зле в тази рокля.
– Не съм казал това.
– Но си го мислеше.
– Ако можеше да четеш мислите ми, щеше да се извиниш за този коментар.
Лилит се загледа надолу към роклята.
– Беше замислено като шега. – Тя направи пауза. – Глупаво е, знам, но по някаква причина, аз... исках да ти хареса как изглеждам в нея.
Тя излезе от пробната и застана пред огледалото отвън. Кам я последва, гледайки я как опипва бродерията на талията си. Гледаше как полата изшумоля, когато тя завъртя леко бедра. Изражението й се промени. Очите й отново станаха замечтани. Той пристъпи по-близо.
Възможно ли беше? Дали тя си спомняше нещо от тяхното минало?
– Ти си най-забележителното създание, което някога съм виждал... – изрече той, преди да осъзнае какво прави.
– Трябва да се оженим в храма – каза тя рязко.
– Какво? – Кам примигна, но после отговорът го осени. Бяха си казали същите тези думи преди, на речния бряг в Ханаан, последния път, когато тя носеше тази рокля.
Лилит срещна погледа му в огледалото. Внезапно в очите й бликна гняв и разкриви чертите й. Тя рязко се завъртя с лице към него, изпълнена с ярост. Миналото, което тя не можеше да си спомни, преминаваше напред в настоящето. Кам виждаше, че Лилит беше объркана защо изпитва такъв гняв, но абсолютно сигурна, че определено е свързан с Кам.