– Битката на бандите – казаха тя и Кам едновременно.
Кам посегна към ръката на Лилит, после към тази на Брус.
– Хайде, да вървим да празнуваме.
Отведе ги до снекбара обратно в главното помещение на алеята за боулинг. Качи Брус върху високо столче, тапицирано с червена изкуствена кожа, и махна на една сервитьорка с бухнала руса коса.
– Кана от най-хубавата ви коренова бира – поръча Кам. Кореновата бира беше любимата на Лилит. Беше ли му казвала някога това? – И грамадна кофичка пуканки с допълнително масло за този симпатяга. – Посочи с палец към Брус, който стисна и отпусна юмруци.
Кам извади телефона си и започна бързо да пише нещо на клавиатурата.
– Какво правиш? – попита Лилит.
– Изпращам добрата вест до Джийн и Луис. – След няколко секунди й показа есемес, който току-що беше получил като отговор от Джийн. Целият беше от емотикони – избухващи фойерверки, букети цветя, китари, изображения на ключ сол и, необяснимо, самурайски меч.
Лилит се ухили. Приятелят й беше истински щастлив за нея.
– Какви са шансовете? – изрече зад тях познат глас. Лилит се обърна и видя Луис с широко разперени мършави ръце, в очакване на прегръдка. Лилит се смъкна от столчето си и се плъзна в обятията му. Прегърна го силно.
– Хей, не карайте моята дама да ревнува – каза Луис и отстъпи встрани, за да пусне в кръга Карън Уокър и двама техни приятели.
– Луис току-що ни съобщи добрата ти новина, Лилит – каза Карън и се усмихна.
– Такъв късмет, че дойдох да срещна Карън и мога да съм тук, за да вдигна тост за теб – каза Луис.
– Това ли правим? – засмя се Лилит и се изчерви.
– Разбира се – каза Луис.
– Заслужаваш го – добави едната приятелка на Карън. Лилит дори не знаеше името й, но я позна от „Микрофонът е ваш“. Преди този момент щеше да предположи, че момичето я мрази, както приемаше, че останалите в училище я мразят. – Музиката ти е много добра.
– Благодаря – каза Лилит. Беше зашеметена от щастие. – Искате ли пуканки?
Кам вече беше налял коренова бира в достатъчно чаши за всички. Вдигна своята и се усмихна на Лилит:
– За Лилит – каза той. – И „Нечий друг блус“.
– Ще пия за това – каза Брус и изгълта жадно питието си.
Докато отпиваше от кореновата бира, заобиколена от изненадващи приятели, брат си и Кам, Лилит си помисли за текста на песента си. Беше го написала в мрачно и самотно състояние. Беше се излял от нея като един вид пречистване, единствената терапия, която можеше да си позволи. Не бе и сънувала, че онези тъжни думи можеше да доведат до нещо толкова щастливо.
А никога нямаше да доведат, ако Кам не беше повярвал в нея. Този момент бе доказателство, че Лилит трябваше да вярва в себе си.
Може би Кам беше малко напорист. Може би я подтикваше към действие... често. Може би беше направил някои неща, които не биваше да прави. Но пък кой ли не беше? Той не приличаше на никой друг, когото бе срещала досега. Изненадваше я. Разсмиваше я. Държеше на брат й. Когато застанеше до нея, караше стомаха й да се бунтува – по хубав начин. Беше тук с нея, празнувайки, сега. И всичко това караше Лилит да се олюлява на място. Хвана се за високото столче пред бара, за да се закрепи, и осъзна:
Такова беше усещането да се влюбиш в някого. Лилит започваше да хлътва по Кам.
ИНТЕРЛЮДИЯ
Непознат
Племето дан, Северен Ханаан
Приблизително 1000-та г. пр. Хр.
Слънцето вече не изгряваше над Лилит. В сънищата й вече не се разливаше лунна светлина. Тя се носеше през дните си, все още облечена в украсената с бродерия сватбена рокля, сега изпоцапана с пот и пръст, и събираше нервните погледи на останалите в племето.
Без Кам нейният свят беше безрадостен и мрачен.
В сивото и мъгливо утро Лилит криволичеше близо до реката, когато една ръка я докосна по рамото. Беше Дани. Не го беше виждала от деня, когато Кам си тръгна, и я заболя да го види сега, защото той беше част от света, който тя свързваше с влюбването. Мястото на Дани не беше в тази празнина.
– Все едно гледам в огледало – каза Дани; сивите му очи преливаха от загриженост. – Никога не съм знаел, че може да боли толкова много за някой друг.
Лилит винаги беше харесвала Дани, но той можеше да бъде малко самомнителен.
– Казаха, че си се върнал в племето си – отбеляза тя.
Той кимна:
– Само минавам на връщане.
– Откъде? Да не си...
Дани се намръщи:
– Не знам къде е той, Лилит.
Тя затвори очи, неспособна да се преструва, че не беше възнамерявала да попита точно това.
– Иска ми се да можех да ти кажа, че става по-лесно – продължи Дани, – но не съм сигурен, че наистина става така, когато обичаш истински някого.