Лилит примижа към русото момче пред нея, виждайки болката в очите му. Лиат я нямаше само един месец по-дълго от Кам и въпреки това Дани говореше, сякаш бе понасял цели столетия на сърдечни страдания.
– Сбогом, Дани – каза тя. – Пожелавам ти по-щастливи дни.
– Сбогом, Лилит.
Все още облечена в роклята, тя се гмурна в реката. Мразовитата вода й напомни, че е жива. Тя се надигна, после се понесе по гръб и загледа как двойка скорци прекосяват небето. Преди да се усети, течението я беше отнесло зад един завой и Лилит се намери пред познат бряг, обрасъл с диви цветя.
Тук за пръв път се беше държала за ръце с Кам, за пръв път беше почувствала докосването му.
Прецапа до брега, изкачи се и излезе от реката, изстисквайки водата от косата си, като чувстваше как подгизналата рокля тежи и забавя стъпките й. Клоните на рожковото дърво се протягаха над нея, познати като стар любим.
Това беше нейното място, преди да стане нейно и на Кам. Притисна ръце към грубата кора на дървото и потърси опипом тайното кътче, където бе скрила лирата си. Още беше там.
Тя я остави където си беше.
Изтътна гръмотевица и небето доби зловещ вид. Заваля остър, студен дъжд. Тя затвори очи и остави болката от липсата му да се надигне в нея.
„Вземи любовта ми със себе си, когато си отидеш. “
Лилит отвори очи, сепната от начина, по който песента се бе промъкнала при нея, сякаш се беше понесла по дъжда.
Песента беше измъчена и преследвана, точно като нея.
Тя изпя думите на глас, променяйки няколко ноти в мелодията. Над нея се разнесоха аплодисменти. Лилит рязко скочи на крака и вдигна поглед към момче приблизително на нейната възраст, седнало на един клон.
– Изплаши ме – каза тя и притисна ръка към гърдите си.
– Моите извинения – отвърна момчето. Имаше прямо и открито лице, вълниста коса с цвят на кехлибар и кафяви очи. Носеше наметало от камилска кожа, като повечето мъже в племето й, но под него Лилит забеляза странни груби сини панталони, които прилепваха плътно около глезените му, и бели сандали с тънки, бели връзки, кръстосващи се по изящен и сложен начин. Сигурно беше пристигнал от някое много далечно село.
Той се спусна до един по-нисък клон, като я наблюдаваше. В косата му блестеше дъжд.
– Съчинителка на песни ли си? – попита я той.
Зад лирата й беше пъхната пергаментовата книга, подарък от баща й за празника на жътвата. В нея бяха всичките песни на Лилит.
– Бях някога – каза тя. – Вече не.
– Ах. – Момчето скочи от клона. – Ти страдаш.
Лилит не беше сигурна как това момче знаеше какво чувства тя.
– Мога да го видя в очите ти – продължи той. – Всички велики създатели на музика имат едно общо нещо: сърдечна мъка. Оттам черпят вдъхновението си. – Той се наведе напред. – Навярно някой ден ще благодариш на Кам за вдъхновението.
Пулсът на Лилит се ускори:
– Какво знаеш за Кам?
Момчето се усмихна:
– Знам, че все още копнееш за него. Прав ли съм?
В далечината Лилит виждаше как проблясват светлините на мирното й село. Чуваше гласовете на сестрите си.
– Вярвам, че сърдечната ми болка е много дълбока – каза тя. – Надявам се наистина да е най-дълбоката, защото не бих пожелала тази болка на никого.
Лилит затвори очи и си помисли за Кам. Той беше всичко за нея. Сега всичко си беше отишло.
– Заслужаваш обяснение – каза момчето, сякаш можеше да прочете мислите й.
– Да – улови се да казва Лилит.
– Искаш да го видиш.
– Отчаяно.
– Искаш да го убедиш, че е бил глупак, че е допуснал най-огромната грешка във вселената, че никога повече няма да намери любов като твоята? – Лешниковите му очи проблясваха. – Знам къде е.
Тя се изправи, изпълнена с болка.
– Къде?
– Мога да те заведа при него, но трябва да те предупредя: пътуването ще бъде дълго и опасно. А има и още нещо. Няма да минавам обратно насам.
Той изчака за миг, докато тя проумее смисъла на думите му. Тя погледна към племето си още веднъж и си представи никога повече да не чуе шумоленето от прибирането на зърното, звънливото бълбукане на кладенчова вода, смеха на сестрите си. Струваше ли си, за да види Кам отново?
– Кога можем да тръгнем? – попита тя.
– Да изложа ли предложението си? – попита момчето.
Лилит беше объркана:
– Предложението ти ли?
– Ще те заведа да видиш Кам. – Момчето потри ръце. – Ако двамата се помирите, тогава ще останете заедно. Но ако верният ти любим те отхвърли... – при тези думи той пристъпи заплашително напред. – Ще останеш с мен.