Първата страница от теста по биология представляваше диаграма, на която се очакваше да нанесат доминантните и рецесивните гени. Момичето от лявата й страна бързо попълваше графите. Внезапно Лилит се оказа неспособна да си спомни дори едно-единствено от нещата, които беше учила цяла година. Гърлото я засърбя и почувства как тилът й започва да се поти.
Вратата към коридора беше отворена. Там навън сигурно беше по-хладно. Почти преди да си даде сметка какво прави, Лилит вече стоеше на вратата, с раницата си в едната ръка и калъфа с китарата си в другата.
– Да излезеш от час без писмено разрешение за отсъствие, автоматично означава задържане след часовете! – обади се Джанет. – Лилит, остави тази китара и се върни тук
Опитът на Лилит с властта я беше научил да слуша внимателно какво й казват — а после да прави обратното.
Хукна надолу по коридора и стигна тичешком до вратата.
* * *
Навън въздухът беше бял и горещ. Вихрушки от пепел се спускаха от небето и се стелеха по косата на Лилит и крехката сиво-зелена трева. Най-незабележимият начин да напусне територията на училището беше през един от изходите зад училищната закусвалня, от който се излизаше в малък чакълест участък, където учениците обядваха, когато времето беше хубаво. Участъкът беше „подсигурен“ е тънка верижна ограда, която бе достатъчно лесно да прескочиш.
Тя стигна до оградата, после се спря. Какво правеше? Да избяга от изпит, надзираван от собствената й майка, беше ужасна идея. Наказанието нямаше да й се размине. Но вече бе твърде късно.
Ако продължаваше да върви в тази посока, накрая щеше да стигне обратно до своята ръждясваща, рушаща се, отблъскващо изглеждаща къща. Не, благодаря. Загледа се към няколкото коли, които фучаха през магистралата, после се обърна и прекоси паркинга на западната страна на кампуса, където рожковите растяха нагъсто и нависоко. Влезе в горичката и се отправи към сенчестия, скрит край на Ратълснейк Крийк.
Приведе се между два тежки клона на брега и изпусна дъха си. Убежище. Донякъде. Във всеки случай това минаваше за природа в миниатюрното градче Кросроудс.
Лилит подпря калъфа с китарата си на обичайното му място в извивката на един дървесен ствол, вдигна крака върху купчина крехки оранжеви листа и остави звука от потока, стичащ се в бетонното си корито, да я отпусне.
В училище бе виждала в учебниците си снимки на „красиви“ места – Ниагарския водопад, връх Еверест, водопади на Хаваите, – но харесваше Ратълснейк Крийк повече от което и да било от тях, защото не познаваше жива душа освен самата себе си, която да смята тази горичка от посърнали дървета за красива.
Отвори калъфа и извади китарата си. Беше тъмнооранжева „Мартин 000-45“ е пукнатина, спускаща се косо надолу по корпуса й. Някой на нейната улица я беше изхвърлил, а Лилит не можеше да си позволи да бъде придирчива. Освен това смяташе, че недостатъкът придава на инструмента по-наситен звук.
Пръстите й подръпнаха леко струните и докато акордите изпълваха въздуха, почувства как невидима ръка изглажда грубите й ръбове. Когато свиреше, се чувстваше заобиколена от приятели, каквито нямаше.
Какво ли би било да срещне някой, който наистина споделяше вкуса й за музиката, зачуди се. Някой, който не смяташе, че „Четиримата конници“ пеят „като бити кучета“, както веднъж една мажоретка беше описала любимата група на Лилит. Мечтата на Лилит беше да ги види да свирят на живо, но беше невъзможно да си представи наистина да присъства на концерт на „Четиримата конници“. Те бяха твърде важни, за да свирят в Кросроудс. Дори ако наистина дойдеха тук, как би могла Лилит да си позволи билет, когато семейството й едва имаше достатъчно пари за храна?
Не забеляза кога започна да измисля песен. Още не беше напълно оформена – само тъгата й, сливаща се с китарата, – но няколко минути по-късно, когато спря да пее, някой зад нея започна да ръкопляска.
– Ей, чакай малко – Лилит се завъртя рязко и се озова лице в лице е чернокосо момче, облегнало се на дърво наблизо. Носеше кожено яке, а черните му джинси бяха затъкнати в ожулени кубинки.
– Здрасти – каза той, сякаш я познаваше.
Лилит не отговори. Не се познаваха. Защо й говореше?
Той я изучаваше внимателно.