Кам преглътна. Въпросът го преследваше още отпреди да пристигне тук, откакто Анабел му беше казала къде да намери Лилит.
– Самоубийство – каза Луцифер бавно, като наблягаше на всяка сричка.
– Тя не би... – прошепна Кам.
– Мислиш, че я познаваш ли? Не я познаваш. И нямаш шанс. – Луцифер хвърли поглед надолу към занемарения кампус, който беше създал. – И всеки освен теб – дори всичките онези глупави хлапета там долу – го знае.
– Кажи ми какво стана – каза Кам, дочувайки треперенето в собствения си глас. – Кога е отнела живота си? Защо?
– Имаш време до края на деня да се откажеш – каза Луцифер: очите му бяха пустош от злоба. – Иначе нещата ще загрубеят.
– За разнообразие? – попита Кам.
Дяволът му хвърли опасен поглед:
Ще видиш.
* * *
Кам крачеше по паркинга в очакване да пристигнат автобусите, да започне още един ден в „Тръмбул“. Предупреждението на дявола го беше направило нервен.
Имаше нужда да види Лилит. Затвори очи и се опита да си я представи как отива пеша на училище, но успяваше да съсредоточи мислите си единствено върху самоубийството, което Луцифер бе споменал. Кога го бе извършила? Къде?
Възможно ли беше вината да е била на Кам?
От мига, в който срещна Лилит, Кам беше разбрал, че няма да има как да разплете съществуването й от своето. Тя беше единствената му истинска любов. Ако Кам беше научил нещо от Лус и Даниел, то беше това: когато откриеш онази душа, която ти е най-скъпа от всички други, не я пускаш да си отиде.
Пронизителното скърцане на спирачки оповести пристигането на училищните автобуси. След като жълтата флотилия изпълни кръглата автомобилна алея, по стъпалата им заслизаха хлапета и започнаха да се стичат към училището, точно както правеха всеки ден. Но тази сутрин нещо беше различно. Нещо тъмно витаеше във въздуха.
Учениците си говореха шепнешком, а щом погледите им попаднеха върху Кам, те се вцепеняваха, отдръпваха се, извръщаха се бързо.
Едно момиче, което никога не бе виждал, се изплю, когато мина покрай него.
– Как спиш нощем, прасе такова?!
Докато все повече и повече изпълнени с подозрение погледи попадаха върху него, крилете на Кам започнаха да парят в раменете. Луцифер го беше предупредил, че нещата ще загрубеят, но какво точно беше направил дяволът?
Стигна в часа на класния няколко минути преди звънеца. В класната стая имаше само няколко ученици, но всичките обърнаха гръб на Кам, когато влезе в стаята.
Момиче с дълга черна коса и лунички хвърли поглед през рамо и се намръщи:
– Не мога да повярвам, че това чудовище е било номинирано за кралския двор на бала!
Кам пренебрегна всички, седна и зачака Лилит.
Тя влезе точно когато удари звънецът. Косата й беше още мокра, дрехите й бяха измачкани и стискаше недоядена ябълка. Отказваше да погледне Кам.
Той изчака в продължение на петдесет мъчителни минути, после я дръпна настрани веднага след часа.
– Какво? – попита. – Какво не е наред?
– Не е моя работа с коя си бил, преди да ме познаваш – каза Лилит, с мокри от сълзи очи. – Но онова момиче се е самоубило.
– Какво момиче? – попита Кам.
– Защо трябва да ти обяснявам това? – попита Лилит. – Нима си бил и с други момичета, които са се самоубили?
– Откъде чуваш всичко това? – попита Кам, макар, разбира се, да не се налагаше да пита. Луцифер сигурно беше нашепнал някоя измислена история в ухото на едно хлапе и сега Кам беше парият на училището.
– Всички в моя автобус говореха за това тази сутрин. – Лилит забеляза кръвнишките погледи, насочени към него. – Изглежда, че цялото училище знае.
– Не знаят нищо – каза Кам. – Ти обаче знаеш. Познаваш ме.
– Кажи ми, че не е вярно – каза Лилит. Кам долови умолителната нотка в гласа й. – Кажи ми, че не се е самоубила заради онова, което си направил.
Кам сведе поглед към ботите си. Лилит беше в Кросроудс, защото се беше самоубила, но дали се беше самоубила заради Кам?
– Вярно е – каза той измъчено. – Тя отне живота си.
Очите на Лилит се разшириха и тя отстъпи назад. Кам разбра, че всъщност не беше очаквала истината.
– Той пак ли те тормози, Лилит?
Кам се обърна и откри Луц, с пригладена назад и идеално фризирана коса. Дяволът хвана Лилит подръка, раздвижвайки бицепса си.
– Ще ми позволиш ли, прекрасна моя?
– Ще се справя сама – Лилит се отблъсна от Луц, но докато говореше, гледаше Кам.
– Което значи – промърмори Луц, когато тя се извърна, – не тръгвай след нея, Кам.