Лилит бързо бе надраскала една бележка и я беше подала на Брус.
– Съжалявам, Кам – каза Брус. – Казва, че си набрал погрешен номер.
Лилит бе казала на Брус само с устни да затвори телефона бързо и след като той го направи, бе изпъшкала:
– Благодаря.
– Защо не искаш да говориш с Кам? – попита Брус. – Какво е станало?
– Дълга история – каза Лилит на брат си. – Ще ти разкажа, като пораснеш.
– Но аз го харесвам – възрази Брус.
Лилит се намръщи:
– Знам. Просто не вдигай повече телефона.
Беше възможно Кам да е звънял повече от седем пъти, но седем бяха разрешеният от майка й лимит. След това тя изключи телефона. И в тишината, която последва, сърцето на Лилит започна да боли. Не беше смятала да му позволява да се сближи с нея достатъчно, че да я нарани, но ето я сега, наранена, объркана и копнееща той да поправи нещата.
Щеше да й се наложи отново да започне да се грижи сама за себе си, без да очаква нищо от никого, предпазвайки се от болката.
Сега Джийн остави отвертката, разтри челюстта си и се вгледа изучаващо в Лилит.
– Нали не искаш да кажеш, че вярваш на онези слухове? Кам е добър човек. Знаеш, че е такъв.
– Не искам да говоря за това. – Лилит седна до стената между два гигантски ксилофона. Извади тетрадката си и запрелиства страниците.
– Какво правиш? – попита Джийн.
– Редактирам припева на „Нечий друг блус“, преди да репетираме — каза Лилит.
– Чакай, това означава ли, че не се разделяме? – Луис изпусна звучна въздишка на облекчение.
– Разбира се, че не се разделяме – Лилит се изправи и хвана китарата.
Трябваше да удържи не само целостта на групата, но и тази на приятелството си с Джийн и Луис. За разлика от Кам, тези момчета не бяха със сложни характери. Не бяха завладели сърцето й по опасен начин. Но това, което бяха направили – да й покажат място, където се чувстваше в свои води, беше важно за Лилит и тя нямаше да се откаже. – Да го направим.
– За това говоря – Джийн включи синтезатора си.
– По дяволите, да! – възкликна Луис и приготви палките на барабаните си. – Две, три, четири – отброи Лилит; нова увереност се пробуди в нея, когато „Отмъщение“ започна да свири.
* * *
– Ето те къде си била – госпожа Ричардс махна на Лилит да спре, докато тя си тръгваше от шкафчето си след училище. – Трябва ми една услуга. – Очилата й бяха зацапани и изглеждаше изтощена. Лилит знаеше, че учителката работи извънредно с комитета по организирането на училищния бал, за да се погрижи да направят „зелен“ избор за танците.
– Разбира се – каза Лилит. Откакто се бе извинила на госпожа Ричардс и беше приела съветите й за начина на хранене на Брус, двете се разбираха много по-добре.
– Днес следобед Клоуи Кинг се прибра вкъщи болна – каза госпожа Ричардс. – Трябва ми ученик, който да й занесе домашното вкъщи.
– Не съм приятелка с Клоуи – каза Лилит. – Дори не знам къде живее. Не може ли Джун или Тереза, или другата да го направят?
Госпожа Ричардс се усмихна печално:
– Свикана в последния момент среща на кралския двор за бала! Освен това мислех си, че обръщаш нова страница. – Пъхна наръч папки в ръцете на Лилит. Домашният адрес на Клоуи беше написан на зелено лепящо листче най-отгоре. – Това наистина ще ми е от помощ. Никак не ми е приятно да видя как една умна и будна ученичка изостава.
Така че Лилит се качи на автобуса за богатите хлапета, който беше почти празен, защото всички ученици от горните класове, които живееха в квартала на Клоуи, имаха собствени коли.
Гледаше уличните табели, докато автобусът лъкатушеше из изискания квартал и оставяше хлапетата пред големи нови къщи, скрити зад огромни, добре подрязани морави. Видя как един първокурсник влиза в къща със забита на моравата табела „Продава се“ и се зачуди къде ли се местеше семейството му.
Лилит си ги представи как опаковат вещите си, качват се в луксозна кола и отпрашват надолу по откритата магистрала, бягайки от Кросроудс. Фантазията беше достатъчна да събуди в нея завист. Мисълта за бягство никога не беше далеч от ума на Лилит.
Скоро излязоха на Мейпъл Лейн и Лилит отново провери адреса на Клоуи. Изправи се, за да слезе от автобуса, когато той спря пред нелепо огромно бяло имение в имитация на стил „Тюдор“, обкръжено от крепостен ров, пълен с декоративни шарани с лъскави като брокат люспи.
Разбира се, че Клоуи живееше в къща, която изглежда така.
Когато Лилит позвъни на вратата, някой натисна копчето на интерком, за да я пусне вътре, и спусна електрически подвижен мост през рова с шараните.
От другата страна на рова една икономка отвори вратата към блестящо мраморно фоайе.