– Мога ли да ви помогна? – попита тя.
– Дойдох да оставя на Клоуи нещата за домашно – каза Лилит, изненадана как отскачаше гласът й от стените; акустиката във фоайето беше безумна. Подаде папките на икономката, нетърпелива да изтича обратно в кампуса, където имаше уговорка да се срещне с Джийн и Луис.
– Това Лилит ли е? – обади се гласът на Клоуи отнякъде на горния етаж. – Кажи й да се качи.
Преди Лилит да успее да възрази, икономката я въведе вътре и затвори вратата.
– Обувките – каза икономката и посочи кубинките на Лилит и бялата мраморна полица за обувки до вратата.
Лилит въздъхна и развърза връзките на ботите си, после ги изрита.
Къщата миришеше на лимони. Всички мебели бяха масивни и всичко беше декорирано в нюанси на бялото. Огромен бял домашен роял бе поставен върху бяло килимче от алпака в центъра на всекидневната и свиреше автоматизирана версия на произведение на Бах.
Икономката поведе Лилит нагоре по белите мраморни стълби. Когато я доведе до бялата врата на спалнята на Клоуи и й подаде обратно папките, повдигна вежди, сякаш за да каже: Късмет, днес е в изключителна форма.
Лилит почука леко на вратата.
– Влез – каза тихо един глас.
Лилит надникна в стаята. Клоуи лежеше на една страна, с гръб към нея, с лице към прозорец с бяла завеса. Спалнята й изобщо не беше каквато Лилит би очаквала. Всъщност изглеждаше точно като дневната: огромно бяло легло с балдахин, бели кашмирени постелки, метнати върху леглото и столовете край прозореца, скъп кристален полилей, висящ от тавана.
Спалнята на Клоуи накара Лилит да помисли с повече топлота за собствената си стая, със старото й легло близнак и бюро от магазин за стари вещи, разнородните лампи, които майка й беше открила на гаражна разпродажба. Имаше три плаката на „Четиримата конници“, по един от всеки от най-новите им албуми. Използваше пространството над бюрото си да прикрепва текстове на песни, за които искаше да намери мелодии, и цитати от любимите си музиканти.
Единственото нещо върху стената на Клоуи беше платинен албум в бяла рамка, с плакет, на който пишеше: ВРЪЧВА СЕ НА „НЕЖНИТЕ ВИДЕНИЯ“ ЗА БЪДЕЩИ ПРОДАЖБИ. ВЕСЕЛА КОЛЕДА. С ОБИЧ, ТАТКО.
Лилит знаеше, че Клоуи има много увлечения – не само групата си, но също и комитета по организиране на бала, отбора по бинго, кампаниите й в ученическия съвет. Странно беше, че тук, където прекарваше повечето си време, нямаше и следа от тях. Сякаш интересите й бяха заличени с бяла боя от скъп интериорен дизайнер. Това накара Лилит да изпит леко съжаление към Клоуи Кинг.
Клоуи се усмихна и посегна към кутия книжни кърпички на нощното си шкафче.
– Съжалявам, че си болна – каза Лилит. Сложи папките върху белия скрин на Клоуи. – Донесох ти домашните. Мислиш ли, че ще се оправиш до бала?
– Не съм болна – каза Клоуи. – Взех си почивен ден за психично здраве. – Претърколи се да погледне Лилит, с лице, цялото на петна от плач. – Не мислех, че някога ще искам да те видя отново след онова, което ми причини днес, но след като така и така си тук, можеш и да ми угодиш.
– За какво говориш, какво съм направила днес? – попита Лилит и се облегна на вратата. – Дори не съм те виждала.
– Чух групата ти да репетира на обяд – каза Клоуи. – Просто минавах след сбирката на комитета по организирането на бала, но после ви чух през вратата и не можех да не се заслушам. – Ридание разтърси раменете й. – Не се предполагаше да ми бъдеш конкуренция.
– О – каза Лилит и пристъпи по-близо до Клоуи. – Значи моята група те е оскърбила с това, че сме добри?
– Знаеш ли на какъв натиск съм подложена да спечеля? – проплака Клоуи и седна в леглото. – Всички мислят, че съм съвършена. Не мога да ги разочаровам. – Тя се насили да си поеме дълбоко дъх няколко пъти. – Освен това татко спонсорира цялото начинание, така че е още по-смущаващо, ако не спечеля.
– Виж – каза Лилит, — никога не съм чувала песните ти. Но поне сто души се появяват, когато имаш изпълнение. Вечно чувам хлапетата да говорят за това на другия ден.
– Това е, защото се плашат от мен – избълва тя, после придоби шокиран вид от това, което бе казала. Издърпа завивките върху лицето си. – Дори собствената ми група се страхува от мен.
– Доколкото ми е известно, в „Тръмбул“ няма и много хора, които да харесват мен – каза Лилит, макар че Клоуи, която бе прекарала години, осмивайки недостатъците й пред всички, знаеше това по-добре от когото и да било.
– Да – призна Клоуи, надничайки изпод юргана си. – Но това не те притеснява, нали? Искам да кажа, имаш толкова много други занимания. Твърде съсредоточена си върху музиката си, за да ти пука дали си популярна в училище. Знаеш ли колко много свободно време щях да имам, ако не трябваше постоянно да поддържам социалния си статут?