– Още си прекрасна – изрече меко.
– Ти си... наистина зловещ – отвърна Лилит.
– Не ме разпознаваш? – Звучеше разочарован.
Лилит сви рамене:
– Не гледам „Най-издирваните престъпници на Америка“.
Момчето сведе поглед, засмя се, после кимна към китарата й:
– Не те ли е страх да не я развалиш още повече?
Тя трепна, смутена:
– Песента ми ли?
– Песента ти беше истинско откровение – каза той, като се отблъсна от дървото и тръгна към нея. – Имам предвид тази пукнатина в китарата ти.
Лилит загледа лекотата, е която той се движеше – хладнокръвие, бавно, сякаш никой никога не го беше карал да се чувства неуверен в каквото и да било през живота си. Спря точно пред нея и изхлузи брезентова чанта от рамото си. Каишката се приземи върху ботуша на Лилит и тя се взря в нея, сякаш момчето я беше сложило там, докосвайки я, нарочно. Изрита я.
– Внимавам. – Тя гушна китарата си. – Точно сега, съотношението между китара и пукнатина е съвсем приемливо. Ако някога се превърне повече в пукнатина, отколкото в китара, тогава ще е по-лошо.
– Звучи, сякаш си пресметнала всичко. – Момчето се взря в нея за достатъчно дълго, че на Лилит да й стане неудобно. Очите му бяха завладяващо зелени. Явно не беше тукашен. Лилит не знаеше дали някога беше срещала някой, който не е от Кросроудс.
Беше прекрасен и интригуващ, следователно твърде хуна в, за да е истински. Намрази го моментално.
– Това е моето място. Намери си твое – каза тя.
Вместо да си тръгне обаче, той седна. До нея. Близо. Все едно бяха приятели. Или повече от приятели.
– Някога свириш ли с някой друг? – попита момчето.
Той наклони глава и Лилит зърна на тила му татуировка във вид на сияеща звезда. Осъзна, че беше затаила дъх.
– Какво, музика ли? Като група? – Поклати глава. — Не. Не че това ти влиза в работата. – Този тип нахлуваше на нейна територия, натрапвайки се в единственото й лично време. Искаше да го няма.
– Как ти се струва „Дяволска работа“? – попита той.
– Какво?
– Като име на музикална банда.
Инстинктът на Лилит беше да стане и да си тръгне, но никой никога не говореше с нея за музика.
– Що за банда е това? – попита.
Той вдигна едно листо от рожков от земята и го огледа изучаващо, въртейки дръжката му между пръстите си.
– Ти ми кажи. Това си е твоята банда.
– Нямам банда – каза тя.
Той повдигна тъмна вежда:
– Може би е време да си имаш.
Лилит никога не се бе осмелявала да си позволи да мечтае какво ли можеше да е да свири в истинска музикална група. Пристъпи от крак на крак, за да остави повече пространство между двамата.
– Казвам се Кам.
– Аз съм Лилит. – Не беше сигурна защо фактът, че казва името си на това момче, й се струваше толкова невероятно важен, но беше така. Прииска й се той да не беше тук, да не я беше чул как свири. Тя не споделяше музиката си е никого.
– Обичам това име – каза Кам. – Отива ти.
Сега наистина беше време да си върви. Не знаеше какво иска този тип, но определено не беше нищо хубаво. Взе китарата си и се изправи на крака.
Кам понечи да я спре:
– Къде отиваш?
– Защо говориш с мен? – попита тя. Нещо у него караше кръвта й да кипи. Защо се натрапваше така грубо в личното й пространство? За кого се мислеше? – Не ме познаваш. Остави ме на мира.
Прямотата на Лилит обикновено смущаваше хората. Но ме и този тип. Той се засмя леко под нос.
– Говоря с теб, защото ти и песента ти сте най-интересните неща, на които съм се натъквал от векове насам.
– Животът ти сигурно е много скучен – подхвърли Лилит.
Тя започна да се отдалечава. Беше принудена да се възпре, за да не погледне назад. Кам не я попита къде отива, нито изглеждаше изненадан, че тя си тръгва по средата на разговора им.
– Хей – подвикна той.
– „Хей“ какво? – Лилит дори не се обърна. Кам беше от онези момчета, които нараняваха момичетата, достатъчно глупави да им позволят. А тя нямаше нужда от повече болка в живота си.
– Аз също свиря на китара – каза той, докато тя се отправяше обратно през гората. — Ще ни трябва само барабанист.
2.
Мъртви души
Кам
Кам загледа как Лилит изчезва в горите на Ратълснейк Крийк, потискайки мощен порив да хукне след нея. Тя беше толкова великолепна, колкото и в Ханаан, със същата ярка, изразителна душа, проблясваща през външната й красота. Той беше удивен и неимоверно облекчен, защото когато бе научил потресаващата новина, че душата на Лилит не е в Рая, както беше очаквал, а в Ада при Луцифер, Кам си беше представил най-лошото.
Анабел бе тази, която най-сетне му каза. Беше отишъл при нея, мислейки, че тя би могла да му подшушне някои подробности за положението на Лилит в Рая. Момичето ангел е розова коса беше поклатило глава и изглеждаше толкова тъжно, когато посочи надолу, далече надолу, и го попита: