– Това е последният път, в който ще ме видиш – каза той. – Никога няма да узнаеш кой съм в действителност.
– Зная кой си – проплака тя, – Ти си човекът, когото обичам.
– Грешиш.
– Обичаш ли ме още?
– Сбогом, Лилит.
– Недей! – примоли се тя с глас, задавен от ридания. – Все още те обичам. Ако си отидеш...
– Вече си отидох – каза Кам, обърна се и затича надолу по планината, изгубвайки се от поглед. Отметна глава назад и разпери ослепителните си златни криле. Загледа потрепващата светлина, която хвърляха около него. Щеше да лети, докато сърцето престанеше да го боли. Щеше да лети вечно, ако се налагаше.
Полетя бързо и никога не погледна назад, затова така и не видя как Луцифер излиза от сенките и хваща Лилит за ръка.
Лилит се взря в бледата, луничава ръка в своята. Дъхът й беше плитък.
– Той си отиде – изрече задавено тя. – Зарязах всичко. Напразно.
– Ела с мен – каза дяволът. – Аз спазих своята част от сделката. Време е ти да спазиш твоята.
17. Гора
Лилит
Двайсет и три часа
Звукът в слушалките на Лилит бе оглушителен.
Лежеше по корем върху кувертюрата на леглото си и драскаше в дневника си текст за нова песен, наречена „Прочута заради разбито сърце“. Беше един сутринта. Беше уморена, но знаеше, че никога няма да заспи. Постоянно превърташе в ума си разговора с Кам в кафенето.
Той се беше обзаложил, че може да я накара да се влюби в него. Сякаш тя нямаше свободна воля, все едно беше просто монета, която да бъде подхвърлена.
Дали Кам почти беше спечелил онзи бас? Тя беше изпитвала към него нещо дълбоко и силно. Любов ли беше? Може би, но никога не би могла да обича човек, който я третираше като игра, която трябва да бъде спечелена.
Внезапно Лилит чу звук, който не беше част от песента на „Четиримата конници“ в слушалките й. Идваше отвън. Някой чукаше на прозореца й. Тя изключи музиката и вдигна щорите.
Ципът на коженото яке на Кам беше вдигнат догоре и той носеше онази плетена шапка, която й харесваше. Под ръба й зелените му очи гледаха умоляващо, когато й направи знак да отвори прозореца.
Тя плъзна стъклото нагоре и подаде глава навън:
– Мама ще те убие, ако открие, че си й стъпкал буренаците.
– Ще рискувам – каза той. – Трябва да говоря с теб.
– Иначе ще загубиш баса, нали? – каза тя. – Припомни ми колко часа имам да се влюбя лудо в теб?
Тя погледна покрай моравата към улицата, където беше паркиран черен мотоциклет „Хонда“ в ретро стил с две каски, висящи от дръжките на кормилото. Мотоциклетът изглеждаше скъп. Лилит се загледа изучаващо в Кам, спомняйки си как той сновеше сред палатките на улица „Добс“. Как можеше да си позволи мотоциклет? Той беше ходещо противоречие, но Лилит вече не смяташе да остави това да я подлудява.
– Късно е – каза тя. – Уморена съм. А ти си последният човек, когото искам да виждам тъкмо сега.
– Знам – каза Кам. – Лилит, имам нужда от теб, за да...
– Нямаш нужда от мен. – Не й харесваше, когато той казваше такива неща. Ако не внимаваше, щеше да му повярва.
Кам сведе поглед към ботите си и въздъхна. Когато миг по-късно вдигна поглед, зелените му очи бяха придобили настойчиво и напрегнато изражение, което накара Лилит да затаи дъх.
– Винаги ще се нуждая от теб, Лилит. По много причини. Точно сега ми е нужно да дойдеш с мен.
– Защо бих отишла с теб където и да е?
– За да мога да ти кажа истината.
Бяха я мамили преди.
– Кажи ми тук – каза Лилит, без да отстъпва.
– За да мога да ти покажа истината – поправи се Кам. – Моля те – изрече той меко, – дай ми още един шанс да ти покажа, че чувствата ми към теб са истински – после, ако не ми повярваш, никога няма да ти се наложи да ме виждаш отново. Така честно ли е?
Тя се вгледа изучаващо в лицето му и осъзна колко познати й бяха станали чертите му през изминалите две седмици. Първия път, когато го видя в Ратълснейк Крийк, той беше толкова различен от всеки, когото бе срещала някога; беше й се сторил повече като плод на въображението й, отколкото като истински човек. Но сега го познаваше. Знаеше, че облизва устни, когато мисли, и познаваше начина, по който проблясваха очите му, когато слушаше наистина внимателно. Познаваше усещането от ръцете му в нейните и колко гладка беше кожата му точно над деколтето на тениската.
– Още един шанс – каза тя.
* * *
Над Ратълснейк Крийк тегнеше мрак.
Сърцето на Лилит препускаше, докато Кам я водеше навътре в гората към любимото й място. Никога не беше идвала тук толкова късно и беше зловещо вълнуващо.