Клони пукаха, докато пристъпваше по познатата пътека и излизаше на поляната, където се издигаше нейното рожково дърво. За миг не го разпозна. Нейното дърво бе украсено с нанизи от проблясващи лампички в меко червено и жълто.
Под него момче със ситни плитчици аранжираше букет от ириси върху старинното писалище, което Кам й беше подарил. На Лилит й се стори, че го позна.
Когато слабо момиче с бръсната глава и оранжеви изкуствени мигли дотича при нея и подаде ръка, Лилит разбра къде беше виждала двамата преди. В кафенето с Кам, по-рано същата вечер.
– Аз съм Ариана – каза момичето. – Това е Роланд. Радваме се, че успяхте.
– Какво става? – обърна се Лилит към Кам.
– Първо – каза Кам, – тост.
Роланд коленичи край брега на потока и измъкна бутилка шампанско. Бръкна под писалището и извади две високи тесни чаши за шампанско, после отвори бутилката с пукащ звук. Напълни чашите с газираната течност и подаде една на Лилит.
– Salud.19
– За вторите шансове – каза Кам и вдигна чашата си.
– Вече сме поне на петия или шестия шанс – каза Лилит, но все пак чукна чашата си в неговата.
– Дръзко! – обади се Ариана. – Харесва ми.
– Когато видях Лилит, заподозрях, че Кам си е намерил майстора – каза Роланд.
Лилит се изкиска. Чувстваше се странно удобно с тези неочаквани компаньони. Струваха й се по-интересни от всеки, когото беше познавала някога, с изключение може би на Кам.
– Не обръщай внимание на приятелите ми – каза Кам. – Познаваме се отдавна.
– Значи, първо – тост – каза тя на Кам, като се огледа около потока. — Какво е второто?
– Една услуга – каза Кам.
– Все още не смятам да те пусна обратно в групата...
– Не това се канех да поискам – каза Кам, макар че думите „все още“ го накараха да се усмихне. – Услугата е следната. Забрави всичко, което си чула за мен от други, и прекарай един час с мен тук, под звездите. Само ние. Е, и Ариана и Роланд, но знаеш какво имам предвид.
– Бива ни в камуфлажа – каза Ариана.
– Става ли? – попита Кам.
– Става – отвърна Лилит и го остави да я хване за ръка и да я поведе към писалището, на което бяха подредени кристални чаши, златни прибори за хранене от различни комплекти, бели салфетки, сгънати във форма на лебеди, и два блестящи руски самовара.
Зад тях Роланд започна да подръпва струните на китара „Мартин“ от 30-те години на XX век в тих, синкопиран блус ритъм. Инструментът изглеждаше страхотно на вид, различен от всяка китара, която Лилит беше виждала някога, и тя се запита откъде ли се беше взел. Ариана грабна салфетките от писалището и ги разстла върху скутовете на Кам и Лилит.
– Моля, позволете на мен – каза тя, когато Лилит посегна да вдигне сребърния капак. Вътре една вдигаща пара чугунена тенджера на тънки крачета беше пълна до ръба с ароматно червено касероле, върху което плуваха две яйца, идеално изпържени и от двете страни, но все още с течни жълтъци, украсени с наситенозелени стръкчета магданоз.
– Шакшука – каза Лилит и вдиша дълбоко.
– Не я оставяй да те заблуди – обади се Кам. – Шакшука е единственото ястие, което Ариана умее да приготвя.
Лилит погледна намръщено чинията си:
– Никога не съм чувала за него. Думата просто изникна в ума ми.
– Това е старо израелско ястие – каза Кам. – Много леко.
– Умирам от глад – каза Лилит и вдигна вилицата си. – Откъде се познавате?
– Дълга история – каза Кам. – О, госпожо метр д’отел, забравихте да ми отворите самовара.
– Сам си го отвори, негоднико – провикна се Ариана от брега на потока, където мяташе камъчета и имитираше Кам:
– „Единственото ястие, което Ариана умее да приготвя“.
Лилит се засмя и загреба един яркооранжев жълтък. Изяде с наслада първата си вкусна хапка и я прокара с глътка шампанско.
– Леле, и това си го бива.
– Би трябвало – обади се Ариана от брега. – По-старо е от баба ти.
Лилит остави вилицата си и се обърна към Роланд, който още седеше в сенките, подръпвайки струните на китарата:
– Това моята песен ли е?
Той се концентрираше върху грифа на китарата, свирейки сложна мелодия.
– Роланд й е фен – каза Кам.
– За какво е това, Кам? – попита Лилит, като хвърли поглед от Роланд към Ариана, а от нея – към преобразеното дърво. Никой досега не си беше давал толкова труд да я впечатли преди. – Мило е и така нататък, но...
– Но прилича на натруфена прелюдия към покана за бала?– попита той.
Лилит завъртя глава и зяпна Кам.
– Не се тревожи – каза той бързо. – Няма да те каня на бала.
– Хубаво – каза тя, изненадана, че се чувства малко разочарована.
Той се наведе достатъчно близо да я целуне и хвана ръцете й: