– Защото ако загубиш – каза Ариана, – тя ще се върне в Чистилището от стъклената топка, а ти... — Ариана потръпна. – Дори не ми се мисли какво ще те накара да правиш Луцифер.
– Не се тревожи за това – каза Кам. – Защото няма да загубя.
Ариана се отпусна върху задния капак на лимузината, а Роланд се върна на шофьорското място. Входната врата се отвори и Лилит излезе навън, окъпана в лунна светлина, като държеше китарата си.
– Можеш ли да се справиш с още един аксесоар? – попита Кам и извади от джоба си бяла кутийка.
Лилит я отвори и се усмихна, когато видя синьо-жълтите ириси, прикрепени към малкия ластик.
Кам внимателно плъзна цветето върху китката на Лилит. Пръстите им се преплетоха.
– Никой никога не ми е подарявал букетче за корсажа – изрече Ариана с копнеж.
Тогава нещо се приземи в краката й с глухо тупване. Ариана отскочи разтревожено назад, после погледна надолу и видя бяла кутийка, същата като онази, която Кам беше дал на Лилит. Усмихна се.
– Пак заповядай – обади се Роланд от шофьорското място. – Сега влизайте, деца; пилеете ценно време от бала.
* * *
Щом наближиха кампуса на „Тръмбул“, Кам помогна на Лилит да излезе от лимузината. Групички от издокарани хлапета се бяха накачулили върху предните капаци на колите на паркинга, облечени в най-хубавите си рокли и костюми, но най-голямото оживление, изглежда, кипеше на футболното игрище, където Луц беше изградил имитация на Колизеума.
Подобно на римския си първообраз, той бе открит за природните стихии, с три реда високи арки около външния край. Докато го оглеждаше, Кам осъзна, че в постройката имаше нещо небрежно направено. Вместо да е изградена от варовиков камък, тя беше оформена изцяло от сбита пепел от огньовете на Ада на Лилит, като евтин бетон. Накара Кам да осъзнае колко временно беше това – вечерта; училището, малкия, тъжен свят на Кросроудс.
Лилит се взря в гледката пред тях и Кам разбра, че тя не виждаше никое от нещата, които го тревожеха. За Лилит това беше просто още една грозна постройка в грозния й град.
Басовите тонове отекваха глухо през стените.
– Не е Ратълснейк Крийк – каза Лилит, – но предполагам, че ще се справим прилично.
– Можем да направим нещо по-добро – каза Кам. – Можем да разлюлеем това място толкова силно, че стените му да рухнат. Падането на Рим ще се случи отново, съвсем отначало.
– Боже, наистина си амбициозен – подкачи го Лилит и го хвана подръка.
– Благодаря, че ни докара, Роланд. – Кам се обърна към демона, който затвори вратата на лимузината след себе си.
– Да си счупиш крак, братле21 – подвикна Роланд на приятеля си.
Кам и Лилит влязоха в имитацията на Колизеума през дълга арка, направена от златисти и сребристи балони. От другата страна откриха партито в разгара си. Групички от ученици се бяха скупчили около осветени със свещи коктейлни маси, смееха се, флиртуваха, похапваха кубчета сирене и отпиваха пунш. Други танцуваха на бързи поппесни върху голям, настлан с паркет дансинг, отворен към звездите.
Погледът на Кам беше привлечен към дъното на Колизеума, където бе построена внушителна сцена, издигаща се двайсет фута над останалата част от бала. Червени кадифени завеси очертаваха бекстейдж, където другите групи можеха да изчакат реда си да свирят. От едната страна имаше малка съдийска маса, над която висеше транспарант: ПОДГОТВИТЕЛНО УЧИЛИЩЕ „ТРЪМБУЛ“ ПРИВЕТСТВА С „ДОБРЕ ДОШЛИ“ „ЧЕТИРИМАТА КОННИЦИ“.
Лилит смушка Кам и посочи към дансинга:
– Погледни Луис.
Кам проследи пръста й и откри барабаниста им, облечен в бял смокинг и перчещ се като пиле около Карън Уокър, която бе заровила лице в ръцете си.
– Давай, Луис! – провикна се Лилит.
– Какво? – изкрещя й Луис, за да надвика музиката. – Това си е моята импровизация. Трябва да си размърдам краката.
Точно тогава Дийн Милър се приближи до Лилит и Кам. Носеше тъмен смокинг с тънка черна вратовръзка, която се спускаше като ивица надолу по гърдите му.
– Таркентън те търси цяла вечер – подаде на Кам сгънато парче син плат. – Кралският двор за бала. Трябва да сложиш това. Щеше да знаеш, ако си беше направил труда да се появиш на последната ни сбирка.
Лилит задуши смеха си в сгъвката на лакътя си, когато Кам вдигна пастелносин сатенен шарф с името му, щамповано по цялата ширина с бели букви. Дийн носеше върху смокинга си също такъв шарф, на който пишеше Дийн Милър.
– Супер – Кам вдигна шарфа. – Късмет довечера, мой човек.
– Благодаря, но за разлика от теб, аз нямам нужда от него – каза Дийн със самодоволна усмивка, когато Клоуи Кинг се появи и преплете ръка с неговата.