– Не знаеше ли?
Кам гореше от въпроси как Лилит – неопетнената, мила Лилит – в крайна сметка беше попаднала в Ада, – но най-важният беше този: дали тя още беше момичето, което той обичаше, или Луцифер я беше пречупил?
Пет минути, прекарани е нея, го бяха върнали обратно в Ханаан, към спиращата дъха любов, която някога бяха познали. Да бъде до нея, го беше изпълнило с надежда. Само дето...
У Лилит имаше нещо различно. Носеше като броня остра като бръснач горчивина.
– Наслаждаваш ли се? – Гласът дойде отнякъде над него.
Луцифер.
– Благодаря, че ми позволи да надзърна – каза Кам. – Сега я измъкни оттук.
Топъл смях разтърси дърветата:
– Дойде при мен, умолявайки да узнаеш състоянието на душата й – каза Луцифер. – Предложих да ти позволя да я посетиш – но само защото си един от любимците ми. Сега защо не си поговорим делово?
Преди Кам да успее да реагира, земята изпадна изпод него.
Стомахът му се изстреля нагоре – усещане, което единствено дяволът можеше да предизвика – и докато се спускаше надолу, Кам размишляваше за пределите на ангелската сила. Рядко се съмняваше в инстинктите си, но този инстинкт, да обича Лилит и да бъде обичан от нея отново – колкото и мощен да беше – щеше или да изисква снизхождението на дявола, или да изправи Кам пряко срещу Луцифер. Освободи крилете си и погледна надолу, докато едно синьо петно се разрастваше и изостряше под краката му. Приземи се върху настлан с линолеум под.
Гората и Ратълснейк Крийк бяха изчезнали и Кам се намери застанал в центъра на зона със заведения за хранене на самообслужване в запустял мол. Прибра криле до тялото си и седна на високо столче до оранжева ламинирана маса.
Атриумът на зоната от заведения за бързо хранене беше огромен, изпълнен със сто грозни маси, същите като неговата. Беше невъзможно да се определи къде започваше и къде свършваше. По протежение на тавана се простираше дълъг оберлихт, но беше толкова мръсен, че Кам не можеше да види нищо отвъд слоя сива нечистотия, покриваща стъклото му. Подът беше осеян с боклук – празни чинии, мазни салфетки, смачкани чаши за еднократна употреба и надъвканите им пластмасови сламки. Мирис на застояло висеше във въздуха.
Около него имаше типични заведения за бързо хранене – китайска храна, пица, крилца, – но магазинчетата до едно бяха порутени; заведението за хамбургери беше със спуснати капаци, лампите в лавката за сандвичи бяха изгорели, а стъклената витрина на павилиона за йогурт беше разбита. Само в едно заведение за бързо хранене светеше. Тентата му беше черна, с думата „Евум“ изписана с удебелени златни букви.
Зад тезгяха й стоеше младолика фигура с вълниста кестенява коса; носеше бяла тениска, джинси и плоска бяла шапка на главен готвач. Готвеше нещо, което Кам не можеше да види.
Маскировката, възприета от дявола след Падението, можеше да е всякаква, но Кам винаги разпознаваше Луцифер по изгарящата горещина, която се излъчваше от него. Макар да ги разделяха двайсет стъпки, Кам имаше чувството, че стои точно над гореща скара.
– Къде сме? – провикна се Кам.
Луцифер хвърли поглед към Кам и му отправи странна, мамеща усмивка. Имаше лицето на красив, харизматичен двайсет и две годишен младеж с луничав нос.
– Това е Евум – понякога наричан Лимбо – каза дяволът и взе голяма шпатула. – Това е състояние на съществуване между времето и вечността, и приготвям нещо специално за клиенти, които ни посещават за пръв път.
– Не съм гладен – каза Кам.
Безумните очи на Луцифер заискриха, когато обърна с шпулата нещо цвъртящо върху кафяв поднос от закусвалията. После мина да застане зад бежова каса и вдигна пластмасовата преграда, отделяща малката кухня от зоната със заведения за хранене.
Изопна плещи и разпери криле – огромни, сковани и зеленикаво-златисти като древни, покрити с патина бижута. Кам и държа дъха си, за да отблъсне отвратителния им, лъхащ на и лесен мирис и миниатюрните черни проклети създания, които подтичваха и се гушеха в гънките.
Вдигнал високо подноса от закусвалнята, Луцифер се приближи към Кам. Присви очи към крилете му, където тънката бяла резка още сияеше на фона на златистото.
– Бялото не е подходящ цвят за теб. Искаш да ми кажеш нещо ли?
– Какво прави тя в Ада, Луцифер?
Лилит беше една от най-добродетелните хора, които Кам някога беше познавал. Не можеше да проумее как изобщо бе могла да се превърне в една от поданиците на Луцифер.