– Добре ли си? – попита Кам, но тълпата беше твърде шумна и Лилит не го чу.
Луис потупа Карън Уокър по задника, когато тя се втурна иззад завесата, за да провери добре ли са свързани усилвателите на „Нежните видения“. Мъгла от няколко кофи, пълни със сух лед, изпълни сцената, а няколко мига по-късно от кулисите се показаха Клоуи Кинг и групата й.
Бяха истински професионалисти. Усмихваха се широко и махаха пред прожекторите на сцената, намирайки местата си пред микрофоните, сякаш бяха свирили на хиляда по-големи представления. Носеха еднакви бели обувки на тънки високи токчета и кожени минирокли в различни цветове, с пастелно-розовите им шарфове от кралския двор за бала, преметнати през гърдите им. Роклята на Клоуи беше жълта като лютиче, за да е в тон със златистите й брокатени сенки за очи.
– Чувството е взаимно, „Тръмбул“! – изкрещя Клоуи.
Тълпата нададе рев.
Клоуи нацупи устни и се облегна прелъстително на микрофона. Тълпата беше хипнотизирана, но Кам можеше единствено да гледа Лилит. Тя се беше навела напред и си гризеше ноктите. Знаеше, че тя се сравнява с Клоуи – не само с начина, по който реагираше публиката, но също и как Клоуи улови микрофона с умело движение на китката, начина, по който гласът й изпълваше Колизеума, страстта, с която свиреше на китарата си.
Кам беше убеден, че ако можеше да прегърне Лилит още веднъж, преди да засвирят, можеше да я накара да види, че в това изпълнение не ставаше дума да се състезава с Клоуи. А за това, което тя и Кам имаха заедно. Можеше да изрече двете думи, които горяха в него от петнайсет дни, и отговорът й щеше да му подскаже дали имаха шанс.
Две малки думи. Дали Лилит щеше да ги изрече? Те щяха да решат и неговата, и нейната съдба.
Но преди да успее да посегне към нея, Кам почувства как Джийн идва да застане от лявата му страна, а после Луис застава от дясната. Кам почувства енергията, която се излъчваше от тях, и осъзна, че песента на Клоуи беше свършила и публиката аплодираше, а Лилит беше вдигнала глава към небето и може би се молеше за късмет. Защото „Отмъщение“ щяха всеки момент да излязат на сцената и сега ставаше дума само за тяхната музика.
Колизеумът притъмня, ако не се брояха точиците отразена от прожекторите светлина в очите на Луц, когато застана в центъра на сцената. Когато проговори, гласът му беше едва доловим шепот:
– Готови ли сте за „Отмъщение“?
19. Краят на мечтата
Лилит
Два часа
Центърът на сцената.
Дълбока тъмнина.
Лилит обгърна с длани студения микрофон. После я освети ослепителен прожектор и публиката изчезна.
Тя хвърли поглед нагоре към блещукащата диско топка, висяща от гредите. Ако не беше Кам, Лилит щеше да е сама тази вечер и да пише песни в спалнята си. Нямаше да е на училищния бал, пред претъпкан дансинг и да кима на останалите от групата си, готова за рок.
Пренебрегна треперещите си колене, бясно блъскащото в гърдите й сърце. Пое си продължително дъх и почувства тежестта на китарата на гърдите си, леката тъкан на роклята.
– Две, три, четири – отброи в микрофона.
Чу барабаните, внезапни като порой. Пръстите й погалиха струните на китарата, изсвирвайки бавен, тъжен мотив, после избухнаха в песента.
Китарата на Кам намери нейната във водовъртежа и те засвириха, сякаш беше последната им нощ на земята, сякаш съдбата на вселената зависеше от това как звучат заедно. Това бе моментът, който беше очаквала. Вече не се страхуваше. Изживяваше мечтата си. Тя затвори очи и запя:
Сънувах, че животът е сън,
който някой сънува в очите ми...
Песента й звучеше така, както винаги се бе надявала, че може да звучи някой ден. Тя отвори очи и се обърна отново към Джийн и Луис. И двамата бяха изцяло погълнати от музиката. Тя кимна на Кам от другата страна на сцената, който свиреше умело, без да откъсва очи от нея. Усмихваше се. Никога не си беше давала сметка колко много обичаше начина, по който й се усмихваше.
Когато се обърна отново към публиката да изсвири втората строфа, тя зърна набързо брат си и майка си. Стояха отделно от тълпата, но танцуваха буйно.
Лилит едва можеше да чуе гласа си над възгласите на публиката. Извъртя се от микрофона, за да импровизира, изви гръб, остави пръстите си да полетят по струните. Това беше радост. Не съществуваше нищо освен Лилит, нейната група и тяхната музика.
След мотива между припева и куплета тя посегна отново към микрофона, а на последната строфа Кам се присъедини към нея, достигайки хармонии, които дори не бяха репетирали.