„Виденията“ бяха отведени до една маса за карти, поставена до масата на съдиите. Върху нея стоеше сгъната книжна табелка с надпис „Резервирано за победителите“. Другите групи се сместиха зад кулисите. Кам хвана Лилит за ръката.
– Ела с мен. Знам едно място, където можем да гледаме „Четиримата конници“.
– Не бързай толкова – обади се Луц и хвана Лилит за другата ръка.
Беше впримчена на сцената между двамата: искаше й се да отиде с Кам, питаше се какво ли искаше Луц. Загледа се към публиката, изненадана, че се чувства толкова нервна, колкото беше преди изпълнението си. На училищния екран за съобщения огромният часовник показваше 11:45. Обичайният вечерен час на Лилит бе полунощ, но тъй като майка й и Брус всъщност бяха на представлението, на Лилит вероятно можеше да й се размине, ако остане навън до по-късно.
– Оказва се – каза Луц в микрофона си, – че „Любов и безделие“, „Смъртта на автора“ и „Отмъщение“ не са единствените изгубили тази вечер. Всички онези, участвали в тазвечерния конкурс за текст на песен... също са изгубили. Всички освен един.
Дъхът на Лилит заседна в гърдите. Почти беше забравила имейла от Айк Лиджън. „Четиримата конници“ щяха да направят кавър на песента й.
Разочарованието й намаля. Щеше да е страхотно да спечели Битката на бандите, но важното беше музиката, която създаваше на сцената с Кам, Джийн и Луис. Всичко друго беше второстепенно.
– Помолих Лилит да остане на сцената – каза Луц на публиката, – защото мисля, че тя знае песента, която „Четиримата конници“ ще изсвирят.
В дъното на сцената се вдигна завеса и зад нея бяха „Четиримата конници“. Род, мускулестият тъмнокос басист, помаха на публиката. Джо, ексцентричният рус барабанист, вдигна палките си със смутено изражение. Мат, клавириста, хвърляше погледи към списъка си с изпълнения. А в центъра на сцената Айк Лиджън, музикалният идол на Лилит, я погледна и се ухили.
Лилит не можа да се сдържи. Запищя заедно с всяко друго момиче и три четвърти от момчетата в публиката.
– Това е толкова яко – каза тя на Кам.
Той само се усмихна и стисна ръката й. Нямаше никой, с когото Лилит би предпочела да е тук вместо с Кам. Този момент беше съвършен.
Айк прикова поглед в нейния и каза:
– Тази е за Лилит. Нарича се „Обети“.
Лилит примигна. Никога не беше писала песен, наречена „Обети“. Сърцето й запрепуска и тя не знаеше какво да прави. Трябваше ли да каже на някого, че е станала грешка? Може би Айк просто беше объркал заглавието?
Но дотогава вече беше твърде късно. Групата започна да свири.
Давам ти ръцете си,
подарявам ти очите са,
давам ти своите белези
и всичките си лъжи ти давам.
Какво
ще ми дадеш ти?
Песента беше прекрасна, но не я беше написала Лилит. И въпреки това докато слушаше, акордите започнаха да изскачат в ума й частица от секундата преди групата да ги изсвири, сякаш можеше да предусети накъде отива песента.
Преди да осъзнае какво прави, думите вече бяха в устата й и тя също запя – защото някак знаеше, че „Обети“ бе замислена като дует:
Давам ти сърцето си,
давам ти небето,
но подаря ли ти бързината си,
не мога да долетя до теб.
Какво ще ми дадеш
ти?
Глас на момче изпълни ушите й, пригласяйки на песента, която тя някак знаеше от дълбините на душата си. Само че не беше Айк.
Беше Кам. В очите му имаше сълзи, докато пееше с поглед, прикован върху Лилит.
Давам ти сърце,
давам ти душа,
давам ти старт.
Знаеш ли какво да правиш сега?
Защо имаше чувството, че са пели тази песен заедно преди?
Не можеше да са. Но когато затвори очи, я споходи видение: те двамата, седнали пред водна шир. Не беше едва течащият Ратълснейк Крийк, а буйна, кристалночиста река някъде далече и отдавна.
Тя току-що беше написала песента. Искаше той да я хареса. Виждаше в очите му, че беше така. Можеше да го почувства в целувката му, когато той се наведе и погали устните й със своите. Между тях нямаше напрежение, нямаше негодувание и страх. Където и да бяха, когато и да беше това, тя го бе обичала дълбоко и се бяха подготвяли за нещо – сватба.
Тяхната сватба.
Някъде, отдавна, Кам и Лилит са били сгодени.
Лилит отвори очи.
„Четиримата конници“ точно завършваха песента. Китарата замлъкна и Айк изпя последния ред без музикален съпровод.
Какво ще ми дадеш ти?