Публиката избухна в аплодисменти. Лилит стоеше, без да помръдва.
Кам пристъпи към нея:
– Лилит?
Тялото й се разтресе. Светлина избухна пред очите на Лилит и я заслепи.
Когато отново можеше да вижда, роклята й се стори различна: по-бяла и без промените, направени от Ариана. Лилит примигна, различавайки нещо, което приличаше на тъмна пещера по залез-слънце, с небе, пламтящо от червени и оранжеви ивици. Все още стоеше с лице към Кам, точно както бе стояла срещу него на сцената.
Притисна с ръце сърцето си, без да разбира защо я болеше толкова много. Изрече думи на език, който беше нов за нея, но който по някакъв начин разбираше.
– В нощта, когато си тръгна, сънувах, че уча ято славеи на любовна песен, за да могат да те намерят и да те върнат с песен у дома при мен. Сега аз съм славеят, пропътувал целия този път. Все още те обичам, Кам. Върни се при мен.
– Не.
Отговорът му беше толкова чист, като порязването на най-остър нож, че Лилит се преви надве от болка. Ахна и разтърка очи – а когато отдръпна ръце...
Пещерата я нямаше, залезът беше изчезнал. Кам си беше отишъл.
Лилит беше в мрачен шок, облегната на стената. Разпозна неоправеното легло, дървеното ведро, пълно със застояла вода и престояли с дни мръсни съдове в ъгъла. Мухи с големината на колибри се събираха на рояци около ивици мазнина по чиниите. Всичко й беше познато, макар да не знаеше защо.
– Казах ти да измиеш съдовете – изрече женски глас с бавен, провлачен тон. – Няма пак да ти повтарям.
По някакъв начин Лилит знаеше, че от другата страна на стената между два гвоздея беше опъната метална тел. Знаеше, че може да свири на нея, може да я накара да издава звук като от фин инструмент с много струни. Копнееше да е навън при нея, да почувства жиленето на медта по мазолестите си пръсти.
– Казах ти, не можеш да свири на онази тъпа тел, докато не измиеш съдовете – каза жената и взе един нож. – Втръсна ми от тази тел.
– Не, моля те! – изпищя Лилит и хукна навън след нея.
Не беше достатъчно бърза и жената небрежно преряза телта надве. Лилит се свлече на колене и заплака.
Затвори отново очи, а когато ги отвори, беше възседнала кон, който тичаше бързо по замръзнал път в хълмиста местност. Тя стискаше поводите толкова здраво, сякаш от това зависеше животът й. Дъхът й излизаше като мъгла пред нея, а кожата й пламтеше и тя знаеше, че умира от треска. Беше циганка, болна и умираща от глад, облечена в дрипи, и от нея се очакваше да пее любовни песни в замяна на трохи.
Лилит примигна пак и пак, и всеки път си спомняше друго адско преживяване. Вечно беше музикантка, която едва свързваше двата края, нещастна и обречена. Ето я оперната певица Лилит, спяща в уличка зад театъра. Лилит от оркестъра, тормозена от жесток диригент. Трубадурката Лилит, гладуваща в средновековен град. Във всяко съществуване по-ужасна от нищетата й, от самотата и от тормоза, беше яростта, затъмняваща сърцето й. Във всяко съществуване тя ненавиждаше света, който обитаваше. Искаше отмъщение.
Върни се при мен, беше се примолила на Кам.
Не.
– Защо? — изкрещя въпроса: през всеки друг ден от живота си досега бе била твърде отчаяна, за да го зададе. – Защо?
– Защото – оглушително съскане изпълни ушите й – сключихме сделка.
– Каква сделка? – попита тя.
Лилит отвори очи. Беше отново на сцената в Кросроудс. Публиката беше неподвижна, ужасена. Сякаш времето беше спряло. „Четиримата конници“ си бяха отишли, а на тяхното място в средата на сцената стоеше Луц.
– Лилит! – чу тя да крещи Кам. Той се втурна към нея, но Луц го възпря и повика с пръст Лилит да пристъпи към него.
Тя огледа всички застинали лица в публиката:
– Какво става?
– Насам – каза Луц в микрофона. Тя пристъпи към него и той й подаде стъклена топка – глобус със снежинки вътре. – Липсващото парче.
Лилит вдигна топката. Вътре имаше миниатюрен скален зъбер, издаващ се над бурен океан. Миниатюрна фигурка – момиче в бяла венчална рокля – стоеше на ръба на зъбера. Земята около Лилит се разлюля и после вече тя беше момичето в бяло, вътре в глобуса със сняг. Тромаво се отдръпна назад, далече от ръба. Усещаше мириса на разбунения океан, а отвъд него видя стъклото, което обгръщаше всичко.
– Погледни добре, погледни внимателно бъдещето си Лилит – каза един глас зад нея.
Тя се обърна и видя Луц, който се облягаше небрежно на една скала.
– Без Кам – каза той, – за какво имаш да живееш?
– Нищо.
Той кимна към водата:
– Тогава е време.
Луц изглеждаше същият, както в Кросроудс, но Лилит разбра, че той беше нещо повече. Момчето пред нея беше дяволът и й беше направил предложение, което тя бе твърде болна от любов да отхвърли.