Добри Жотев
Неразделните
През тоя пазарен ден Джамбаски хан не можеше да побере гостите си, нито пък дворът му техните волски коли, писани каруци, гиздави двуколки. Малка част от селяните седяха около масите, другите стояха наблъскани като в черква на Великден и пиеха от стъклени юзчета ракия. Ханджията не смогваше. Юзчетата никнеха върху тезгяха и той припряно пъхаше в тесните им гърла металическата човка на огромното ракиено шише.
В един от ъглите на кръчмата се черпеха Богдан и Тинко — неразделните. Така ги наричаха в село. И те наистина бяха неразделни. Където Богдан, там и Тинко, където Тинко, там — и Богдан.
Радваха се на приятелството им, но и ги одумваха. Някои казваха, че една майка ги е раждала, други обясняваха невероятната им дружба с магии, трети вещаеха лош завършек на приятелството им, опирайки се на народната мъдрост: „Много добро не е на добро.“
Сега в Джамбаски хан двамата стояха един до друг, допиваха юзчетата и всичко беше наред. Разбира се, както обикновено бяха прегърнати. Богдановата ръка лежеше на Тинковото рамо, а Тинковата през кръста на Богдан. По друг начин и не можеше — Богдан беше много по-висок и едър.
Когато задухът стана непоносим, двамата решиха да тръгнат. Тинко подхвърли юзчетата на сръчния ханджия и пое към вратата. Само че това не беше работа за него — не можеше да пробие навалицата. Богдан го дръпна зад себе си и леко, но резултатно заработи с лакти.
Навън здрачеше. Волските коли, писани каруци и двуколки бяха пооредели. Миришеше на сено, говежди тор и конски фъшкии. Двамата седнаха върху капрата на тяхната каруца и подкараха конете. Не бяха ги разпрягали — в Джамбаски хан се отбиха за кратко. Преди това обикаляха пазара. Търсиха хубав и непременно бял кон. Не успяха, та около това се завъртя и приказката им:
— С джамбази да си немаш работа — рече Богдан.
Джамбазите най-често бяха цигани. Като търговски посредници при продажба на коне не винаги гледаха съвестно работата си. Тинко махна с ръка:
— Мани ги!
Приятелят му плесна с дизгините гърбовете на двата коня и отвърна раздразнено:
— Нема да ги манем! Намислил съм си бел кон и че го найдем!
— Мераклия човек си, ей — засмя се Тинко, — на мерака си умираш!
— Най-убавата умирачка е от мерак — засмя се и Богдан и запя:
Песента прозвуча като народна, но не беше — понякога съчиняваше свои.
Улисани, двамата приятели не усетиха, че излизат от града. По онова време западната част на столицата се простираше някъде докъм сегашната улица „Димитър Петков“. Почти мръкна, но конете знаеха пътя си.
Само че не било речено всичко да мине мирно и тихо. По шосето откъм Банкя се зададе файтон, натъпкан с хора. Конете му препускаха като подгонени от щръклица. Докато двамата приятели проумеят какво става, едното колело на файтона закачи задната ос на каруцата и се унесе встрани. Богдан дръпна дизгините на конете. Спря и файтонът. Заедно със спирането му от него изскочиха пияните пътници, смъкнаха изумения Богдан и го събориха на земята.
Всичко стана толкова бързо, че той в първите мигове не успя да направи каквото и да било. Тинко остана като свързан с въжета на капрата. Челюстите му се схванаха, езикът надебеля.
Междувременно окопитилият се Богдан стегна могъщото си тяло, отхвърли нападателите, стана. Но един от тях се хвърли отзад, дръпна краката му и той падна с лице към земята. Останалите наскачаха върху него. Богдан извика като от дълбок кладенец:
— Тинко, вади слъпеца!
Казаното беше съвсем ясно за приятеля му. Трябваше да слезе, да измъкне един от четирите ко̀ла, които поддържаха страничните дъски на каруцата и да се притече на помощ. Нали приятел в нужда се познава.
Богдановият глас го извади от сковаващия уплах. Слезе. Дори посегна към слъпеца, обаче не го измъкна. Видя му се опасно да се намесва. Приятелят му, надявайки се на него, набра нови сили, докопа двамина за вратовете, напъха ги под себе си, скочи и преди останалите да са го повалили, втори път извика:
— Тиинкоооо, що се маеш? Вади слъпеца!
Тинко отново посегна към заветния слъпец, но вместо да го измъкне, крачна към полесражението и проточи с изтънял глас:
— Богдане, само че ги ядосам! Потрай, они че те побият, па че те пущат!
Вече проснат по гръб Богдан разбра — приятелят му намираше за по-разумно всичко да мине мирничко. Разбра и друго — на него няма защо да се надява. Затова събра колене, изблъска двамина, скочи, разблъска с рамене още двамина, откопчи се от останалите, хукна към каруцата, сам измъкна слъпеца и се развъртя.