Нататък всичко тръгна като по вода. Усетили дебелия кол, нападателите, кой хванат за главата, кой за кръста, взеха посока към файтона и се нахвърляха в него. Кочияшът, без да губи време, подгони конете.
Богдан се опря на каруцата, пребърса чело с пешкира, който винаги висеше втъкнат в широкия му червен пояс, и успокои дишането. После без никаква следа от гняв или озлобление стисна слъпеца и го стовари върху гърба на приятеля си. Той опита да побегне, но падна по очи. Последва втори, трети, четвърти удар. Тинко запищя:
— Олелее, Богдане, що работиш?
— Е, па, бием те — отвърна спокойно приятелят му и смени слъпеца с каруцарския камшик. Заплющя камшикът, а Тинко зарева:
— Богдане, че ме утепаш!
— Нема да те утепам — успокои го Богдан, — я че те побием, па че те пущим!
Битият отприщи всички възможности на гласните си струни:
— Лелее, лелее, лелее!
Богдан се ядоса:
— Уста да имаш — език да немаш! Трай, щото ядосаш ли ме, по-лошо че стане… Я че те побием, па че те пущим!
Тинко млъкна изведнъж. Само колкото се беше свил, още по̀ се сви на кълбо. Приятелят му го обжари още няколко пъти с камшика и сведе глава над него:
— Айде, стани!
Стана, но наполовина. Богдан го взе на ръце и го сложи до себе си на капрата. Битият обаче политаше ту напред, ту назад — не можеше да седи. Нямаше как, положи го хоризонтално на дъното на каруцата и подкара конете. Тинко стенеше под сурдинка, а когато стигнаха манастира „Св. Петка“ изпъшка:
— Вода ми се пие!
Приятелят му взе манерката, възлегна до него и го напои. После несръчно погали косата му с едрата си лапа.
Пристигнаха преди разсъмване. Богдановата жена чу каруцата, скочи и като видя мъжа си да носи своя приятел, плесна с ръце:
— Божичко, ама що му е?
— Нищо — успокои я Богдан, — биха ни, него повечко.
— Защо са ви били, бре?
— Требеше! Иди да спиш!
Жената не посмя да пита повече, прекръсти се и изчезна. Мъжът й съблече своя приятел до кръста и доближи газеничето да огледа гърба му. Това не беше гръб, а тъмнокървава плетеница. Имаше и няколко по-едри подутини. „От слъпеца са“, помисли, върна газеничето на мястото му и каза:
— Ти почакай, а я че идем да ти намерим лек!
Излезе навън и забърза. Пое край реката, прехвърли два-три хълма и се озова до овчия егрек. Кучетата завъртяха опашки край него, но сега не му беше до тях. Напъха глава в сламената колибка и събуди овчарчето. То се вдигна и загледа сънено. Богдан разтърси раменете му.
— Требе да уловиме Белуша!
— Защо па баш Белуша и по това никое време — опули се момчето.
Вместо да отговори, Богдан тръгна към егрека и завика:
— Белушке, Белушке!
Овцата изблея и дойде до трънената ограда. Бедната Белуша след няколко минути се пресели на оня свят. Богдан нарами тленните й останки и пое обратния път. Жал му беше за овцата, но какво да прави — нали приятел в нужда се познава.
Докато се върне — разсъмна. Овеси Белуша на един клон в двора надолу с главата и се зае да я дере. Жена му, която изобщо не беше лягала, напусна рамката на прозореца, показа се на вратата и заплака:
— Богдане, Богдане! Добро да не видиш, защо си най-убавата овца зяносал?
— Мани ми се от главата — сопна се той. — Потребе ли, сичките овце че одерем!
Жената млъкна и се защура по двора — уж вършеше нещо. Не след дълго Богдан влезе при пострадалия си приятел и набързо го напъха в кожата до кръста. За пострадалия задник не положи никакви грижи — ръководеше се от мъдростта: „Дупе душа нема.“ След лечебната процедура седна до леглото и рече грижовно:
— Не бой се! Сичко че се оправи, само на кьосето брада нема да порасте.
Тинко го гледаше ни обидено, ни виновно. Прошка не поиска — знаеше, че беше му простил, преди да започне да го бие. Наложи се да зяносат още две овце, обаче след двадесетина дена двамата вече се разхождаха прегърнати както в Джамбаски хан — Богдановата ръка през рамото на Тинко, Тинковата през кръста на Богдан. Никой не се смя. Селото беше се насмяло още по време на лечението.
Наскоро неразделните впрегнаха конете и каруцата запя по пътя към София. Цял ден скитаха по пазара с неколцина джамбази. Преди да тръгнат обратно, се отбиха в Джамбаски хан. Там изпиха юзчетата си и пак на път. Само че сега, вързан за каруцата, пристъпяше мечтаният великолепен бял кон.
Минаха Банкя. Богдан пое дизгините в лявата ръка, а с дясната прегърна приятеля си. Но десницата попадна на все още незаздравяло място някъде под Тинковия врат. Пострадалият подскочи и загледа гневно.
— Айде, айде — рече провинилият се, — ако човек на човека не може да прощава, закъде сме, а?