— Много хора искат да сторят същото — каза инспекторът.
— Шефът на този отдел — продължи Уимзи — бил човек с подла и злобна душичка. Него дори в работата му не го бивало, но го изтикали на ръководна длъжност по време на войната, когато по-способните били на фронта. Искам да разберете — аз по-скоро съжалявам този човек. Той страдал от комплекс за малоценност. — Инспекторът изсумтя. — И смятал, че единственият начин, по който можел да отстоява своето, бил да държи в подчинение другите. И така той станал нищо и никакъв дребосък, който тиранизирал и гнетял хората. Приписвал си цялата работа, която вършели подчинените му, надсмивал им се и ги тормозел, докато и те получили комплекс за малоценност, дори по-лош и от неговия.
— Имал съм работа с такива типове — каза инспекторът — и ми е чудно как се отървават безнаказано.
— Именно — отговори Уимзи. — Но този човек сигурно щял да продължи да се измъква безнаказано, ако не му било хрумнало да поиска от художника да го нарисува.
— Постъпил е страшно глупаво. Така само е накарал художника да се почувствува по-уверен в себе си.
— Правилно. Но виждате ли, по този дребен тиранин се прехласнала една очарователна жена и той искал портрета за нея. Смятал, че като накара художника да го нарисува, ще получи хубав портрет за малко пари. Но за нещастие забравил, че един художник може обикновено да се примирява с много неща, но в изкуството си той ще остане верен на себе си. Това е единственото, с което никой истински художник не може да си играе.
— Сигурно — каза инструкторът. — Не разбирам много от художници.
— Е, тогава запомнете го от мен. И така, художникът нарисувал портрета, както го виждал, и на платното била изобразена цялата подлизурска, ехидна и низка душа на тоя човек, тъй че всеки можел да я види.
Инспектор Уинтърботъм се загледа в портрета и портретът му отвърна с подигравателна усмивка.
— Не може да се каже, че го е направил много красив — призна той.
— Когато някой художник рисува нечий портрет — продължи Уимзи, — лицето на този човек не е вече никога същото за него. Както … какво да речем? Добре, както един артилерист гледа на пейзажа на мястото, където е изпратен на пост. Той не го вижда като природна картина. Не вижда в него вълшебна красота, безпределни хоризонти и прекрасни цветове. Вижда го като толкова и толкова укрития, толкова и толкова прицели, толкова и толкова огневи позиции. И когато войната свърши и той се върне на това място, пак ще го вижда като укрития, прицели и позиции. Това вече не е пейзаж. Това е военна карта.
— Познато ми е — каза инспектор Уинтърбо-тъм. — Аз самият бях артилерист.
— Художникът изпитва съвем същото чувство — всяка черта от лицето, което някога е рисувал, му е до болка позната. И ако това е лице, към което питае враждебност, той го намразва още повече и с още по-голяма ненавист. Също като повредена латерна, която свири неизменно все същата стара, подлудяваща мелодия и издава все същия ужасно фалшив тон всеки път, когато се завърти цилиндърът.
— Господи! Как умеете да говорите! — възкликна инспекторът.
— Такива чувства изпитвал художникът към омразното лице на този човек. По цял ден и всеки ден той трябвало да го гледа. Не можел да се измъкне, нали разбирате, бил обвързан с работата си.
— Трябвала е да се освободи — каза инспекторът. — Няма смисъл да я караш така, да се опитваш да работиш с хора, които ти са неприятни.
— Както и да е, във всеки случай, казал си той, можел да избяга за малко по време на отпуската. Знаел едно красиво тихо кътче на Западното крайбрежие, където никой не ходел. Бил там и преди и рисувал мястото: О, впрочем това ми напомня… Искам да ви покажа още една картина. — Уимзи отиде до един скрин и извади от някакво чекмедже малка работа с маслени бои. — Видях я преди две години на изложбата в Манчестър и случайно запомних името на търговеца, който я купи.
Инспектор Уинтърботъм зяпна картината.
— Но това е Ист Фелпам — възкликна той.
— Да. Подписана е само Т. К., но техниката си личи ясно, не намирате ли?
Инспекторът знаеше малко за техниката на рисуване, но от инициали разбираше. Той погледна от портрета към картината и обратно към лорд Питър.
— Художникът…
— Кроудър?
— Ако нямате нищо против, ще продължа да го наричам художника. Събрал си вещите, закрепил ги на багажника на велосипеда си и тръгнал към своето любимо и усамотено местенце, за да създаде малко спокойствие за изтерзаните си нерви в края на седмицата. Отседнал в малък скромен хотел недалеч от там и всяка сутрин ходел с велосипеда на този прекрасен малък плаж да се къпе. На никого от хотела не казвал къде ходи, защото това било неговото място и не искал други хора да го открият.