Инспектор Уинтърботъм сложи картината на земята и отпи от чашата с уиски.
— Една сутрин — въпросния понеделник — продължи Уимзи по-бавно, и неохотно — той слязъл на брега както обикновено. Приливът тъкмо бил започнал, но той изтичал по скалите дотам, където знаел, че водата е дълбока. Гмурнал се и заплувал, а тихият дразнещ вой на неприятностите му се изгубил в неизброимия смях на вълните.
— А?
— Позовавам се на класическата литература. Казват, че това показвало повърхността на морето, накъдрено от вълните под блясъка на слънцето, но как с могъл Прометей, окован на своята скала, да я види? Очевидно на самотния бряг, където лешоядът ръфал сърцето му, до ушите е достигало кискането на прилива, който нахлувал между камъните. Помня, че спорех в клас със стария Филпотс за това и той ме наказа, задето му противореча. Тогава не знаех, че прави самостоятелен превод, иначе несъмнено щях да му противореча по-невъздържано и да си спечеля боя. Горкият Филпотс.
— Не знам нищо за това — каза инспекторът.
— Извинете ме. Имам ужасния навик да се отплесвам. Художникът… Да, той заобиколил скалите, защото водата вече се била надигнала и когато излязъл от морето, видял, че някакъв човек стоял на брега — на същия този любим бряг спомнете си, който той смятал за свое неприкосновено убежище, източник на покой. Зашляпал към брега, като проклинал тая сбирщина, която използувала трите празнични дни, за да се тълпи навсякъде със своите цигарени кутии, фотоапарати и грамофони и … в този миг видял, че познава това лице В ясната слънчева утрин той разпознал всичките му противни черти. И въпреки че било рано, горещината сякаш видимо се стелела над морето.
— Бяха много горещи дни — каза инспектор Уинтърботъм.
— И тогава мъжът му извикал със самодоволния си предвзет глас. „Здравей — казал той. — Ти тук? Как си открил моето местенце за къпане?“
Това вече било твърде много за художника. Той имал чувството, че са посегнали на последното му убежище. Хвърлил се към жилестото гърло — доста е жилесто, ако сте забелязали, с изпъкнала адамова ябълка, направо да го раздразни още повече. Водата се кискала в краката им, те се олюлявали напред-назад. Художникът усетил, че палците му потъват в плътта, която бил рисувал. Гледал как омразните познати черти се подуват, стават неузнаваемо морави и се радвал. Гледал как хлътналите очи изпъкват, как се изкривяват, тънките устни и почернелият език се провира между тях. Не се разстройвате от такива неща, надявам се.
Инспекторът се разсмя.
— Ни най-малко. Описвате нещата по забележителен начин. Вие трябва да напишете книга.
— „Аз пея, ала като дрозд,
сред клоните, на воля.“
— Отвърна негова светлост нехайно и продължи без по-нататъшен коментар. — Художникът го удушил. Захвърлил го на пясъка. Погледнал го и сърцето му се изпълнило със злорадство. Протегнал ръка и напипал счупена бутилка с остър ръб. Започнал бързо, без да се колебае, заличавал, разкъсвал всяка черта на това лице, което познавал и ненавиждал. Смачкал го, унищожил го напълно.
После седнал до стореното от него. Обхванал го страх. При боричкането били залитнали на сушата и стъпките му личали но пясъка. Имало кръв по лицето и по банския му, а с бутилката се бил порязал но ръката. Но благословеното море все още се надигало. Той гледал как водата прибягва по петната кръв и по стъпките му и изтрива доказателствата за неговата лудост. Сетил се, че другият бил заминал, без да остави адрес. Той се върнал бавно-бавно във водата и когато тя го покрила до гърдите, видял, че червените петна отдимяват като лека мъгла в синьото и кафявото на прилива. Той продължил — газел, плувал, обръщал се от време на време, за да види онова, което оставил зад себе си. Допускам, че когато е доплувал обратно до скалите и се е изкачил пречистен и успокоен върху тях, той се е сетил, че би трябвало да хвърли тялото във водата и да остави прилива да го отнесе, но било вече късно. Чувствувал се чист и просто не можел да се върне за трупа. Освен това закъснял, а в хотела щели да се чудят, ако не се върнел навреме за закуска. Затичал леко по голите скали и по тревата, по които не оставали никакви дири. Облякъл се, като внимавал да не остави следи от присъствието си. Трябвало да откара колата, за да не се издаде. Сложил велосипеда на задната седалка под пътнишките одеяла и тръгнал — но вие знаете, както и аз, накъде е тръгнал.