— Бих искал да не употребявате такива отвратителни изрази, Сали. Артистична! Кое е това момиче?
— Машинописка във фирмата.
— Ех и вие, Сали!
— Не си въобразявайте. Никога не съм я виждал. Казва се Гладис Дърдортън. Ако дърдори непрекъснато, както подсказва името й, само това е достатъчно, за да се откаже човек. Обади се снощи по телефона, каза, че там работел някой си, който бил рисувал Плант с маслени бои, и попита дали това може да ни свърши работа. Дръмър смята, че може би си струва да хвърлим един поглед. Ще внесем разнообразие, че то навсякъде е публикувана една и съща снимка.
— Разбирам. След като нямате специален материал, картинката, дадена специално на вас, е по-добре от нищо. Това момиче май проявява съобра-зителност. Приятелка ли е на художника?
— Не. Казва, че той навярно много щял да се ядоса, че ми е казала. Но аз мога да се справя с това. От вас искам само да дойдете, с нас и да видите портрета. Да ме посъветвате дали да кажа, че е неподозиран шедьовър, или просто, че има поразителна прилика.
— Как, по дяволите, мога да кажа, че има поразителна прилика с човек, когото никога не съм виждал.
— Така или иначе това ще кажа. Но искам да знам добре ли е нарисуван.
— По дяволите, Сали, какво значение има дали е, или не е. Аз си имам друга работа. Впрочем кой е художникът? Чували ли сме някога за него?
— Не знам. Имам името му записано тук някъде. — Сали затършува в задния си джоб и извади изпоцапани писма, чиито ъгли се бяха закръглили и захабили от непрекъснатото триене. — Някакво смешно име беше, като Бъгъл или Снагтут. Чакайте малко… Ето го. Кроудър. Томас Кроудър. Знам, че не беше от често срещаните имена.
— Да, много прилича на Бъгъл или Снагтут. Добре, Сали, ще се жертвувам. Водете ме при портрета.
— Ще обърнем набързо още по едно. Ето го и Уорън. Запознай се с лорд Питър Уизми. Сега аз черпя.
— Не, аз — поправи го фотографът, млад мъж с вид на уморен от живота черногледец. — Три големи с бял етикет, моля. Хайде, наздраве. Готов ли си, Сали? Че няма да е зле да се измъкваме. Трябва да бъда в Голдърс Грийн преди два часа за погребението.
Мистър Кроудър от „Крайтън“, изглежда, вече бе научил новината от мис Дърдортън, защото посрещна делегацията с тъжно примирение.
— Това няма да се хареса на директорите — каза той, — но те трябваше да се примирят с толкова неща, че от една нередност повече или по-малко няма да получат апоплектичен удар.
Имаше дребно, неспокойно жълтеникаво лице и приличаше на маймуна. Уимзи прецени, че наближава четирийсетте. Той забеляза изящните му изкусни ръце, едната от които беше загрозена с парче лейкопласт.
— Наранили ли сте се? — попита любезно Уимзи, докато се качваха към ателието. — Внимавайте да не се повтаря. Художникът си изкарва прехраната с ръцете, като изключим тези безръки нещастници, които рисуват с краката. Неудобна работа, да рисуваш с пръстите на краката.
— О, нищо особено — отвърна Кроудър. — Но трябва да се пазя да не отиде боя на раната. От оловото може да се получи натравяне. Е, ето го този глупав портрет, глупав е, няма що. Мога да ви кажа, че той не се хареса на модела. Всъщност той не го искаше на каквато и да е цена.
— Не е достатъчно ласкателен? — попита Уимзи.
— Щом казвате …
Изпод купчината проекти за плакати художникът издърпа едно платно с размери метър на метър и двайсет и го вдигна върху статива.
— О! — възкликна Харди, леко изненадан.
Не че имаше някаква причина за изненада, що се отнася до самата картина. Тя показваше доста традиционен подход, а професионализмът и оригиналността в техниката представляваха интерес за един художник, без да шокират невежата.
— О! Наистина ли е бил такъв? — попита Харди. Той се приближи до картината и се взря в нея така, както би се взирал в лицето на живия, с надеждата да изкопчи нещо от него. При това разглеждане отблизо, както обикновено става в такива случаи, портретът изгуби очертанията си и се превърна в наслоени линии и точки. Харди откри, че за окото на художника човешкото лице се състои от зелени и морави петна. Той се дръпна отново назад и зададе въпроса си по друг начин.
— Значи такъв е бил, а?
После измъкна от джоба си снимката на Плант и я сравни с портрета. Портретът сякаш се надсмивашс над изненадата му.
— Разбира се, в модерните фотоателиета ретушират снимките — каза той. — Всъщност това не е моя работа. Уимзи, страшно ще хваща око, не мислите ли? Чудя се дали ще ни отпуснат две колони на първа страница. Хайде, Уорън, залавяй се с портрета!