Фотографът, студено равнодушен, без да се трогва нито от артистични, нито от журналистически съображения, се зае мълчаливо с картината, свеждайки я мислено до панхроматични плаки и цветни растерови филтри. Кроудър му помогна да преместят статива на по-подходяща светлина. Няколко служители от другите отдели, които имаха напълно оправдателни причини да минат през ателието, се спряха и останаха в близост до мястото на кипеж, сякаш това беше произшествие насред улицата. Един меланхоличен човек с посивяла коса, временно началник на ателието — заместник на покойния Кореджо Плант, измърмори някакво извинение и дръпна Кроудър настрана, за да му даде указания как да остави повече въздух, за да може да използува готовия трийсет-сантиметров формат. Харди се обърна към лорд Питър.
— Ужасно е грозна — каза той. — Иначе добра ли е?
— Великолепна! — отвърна Уимзи. — Действувайте, Сали! Пишете каквото искате.
— Чудесно! Да открием ли един от нашите недооценени английски майстори?
— Защо не? Вероятно ще го направите моден и ще го провалите като художник, но това си е негова грижа.
— Слушайте, намирате ли, че има прилика? Така, както го е нарисувал, изглежда много злобен тип. Та нали на Плант му се е сторил толкова грозен, че не е искал да го вземе.
— Излязъл е още по-голям глупак. Чувал ли си за портрета на един държавник, който толкова убедително издавал вътрешната му празнота, че той го купил на бърза ръка и го скрил, за да попречи на такива като тебе да се сдобият с него.
Кроудър се върна и Уимзи попита:
— Чия собственост е този портрет? Ваша? На наследниците на починалия, въобще чия?
— Предполагам, че е отново в мои ръце — отговори художникът. — Плант… Е, да, той ми го поръча в един или друг смисъл.
— Как така в един или друг смисъл?
— Ами виждате ли, той все намекваше, че би искал да го нарисувам и нали ми беше шеф, реших, че ще е най-добре да го направя. За цената въобще не се спомена. Като го видя, той не го хареса и ми каза да го преработя.
— Но вие не го направихте?
— Ами… Е, сложих го настрана и казах, че ще видя какво мога да сторя. Мислех, че той навярно ще забрави за него.
— Разбирам. В такъв случай може да се приеме, че портретът е ваша собственост и можете да се разпореждате с него.
— Би трябвало да е така. Защо?
— Техниката ви е доста своеобразна, нали? Излагате ли много?
— Тук-там. Никога не съм правил изложба в Лондон.
— Струва ми се, че съм виждал някъде два ваши малки морски пейзажа. В Манчестър ли беше, в Ливърпул ли? Не бях сигурен за името, но веднага разпознах техниката ви.
— Възможно е. Наистина преди две години изпратих някои неща в Манчестър.
— Да, сигурен бях, че не бъркам. Искам да купя портрета. Впрочем ето визитната ми картичка. Аз не съм журналист. Колекционер съм.
Кроудър малко неохотно погледна от картичката към Уимзи и от Уимзи към картичката.
— Разбира се, ако искате да го излагате — каза лорд Питър, — с най-голямо удоволствие ще ви го предоставя за колкото време желаете.
— О, не е това — отвърна Кроудър. — Въпросът е, че не си го харесвам. Бих искал … искам да кажа, че портретът не е съвсем завършен.
— Драги мой, той е истински шедьовър.
— О, като техника е добре. Но приликата не ме удовлетворява.
— По дяволите, какво значение има приликата! Не знам как е изглеждал блаженопочившият Плант, нито пък ме интересува. Но като гледам портрета — нарисуван е много добре и ако го пипнете, ще го развалите. Знаете това така добре, както го знам и аз. Какво ви смущава? Не цената, нали? Тя няма да ме уплаши. Мога да си позволя някои скромни удоволствия дори и в тези несигурни времена. Не искате да ми го продадете! Хайде, кажете каква е причината?
— Мисля, че няма причина да не го получите, щом наистина го искате — каза художникът все още малко навъсено, — стига само да ви интересува като живопис.
— А какво смятате, че ме интересува? Рекламният шум? Точно тази стока мога да я получа цялата без остатък и ще ми я дадат ей така, дори без да поискам. Както и да е, помислете си и когато решите, пишете ми и съобщете цената.
Кроудър кимна, без да каже нищо, и тъй като фотографът си бе свършил работата, всички си тръгнаха.
На излизане от сградата те се смесиха с потока служители от „Крайтън“, които отиваха да обядват. Някакво момиче, което се бавеше умишлено в преддверието на долния етаж, ги заговори веднага щом асансьорът слезе.
— Вие ли сте хората от „Ивнинг Вюз“? Снимахте ли картината?
— Мис Дърдортън? — обърна се Харди въпросително. — Да, разбира се… Много ви благодарим, че ни уведомихте. Ще я видите тази вечер на първа страница.