— Къде окъсня тоя човек?
— Не е на добро това бавене!
Мама от време на време надничаше през прозореца. Когато почти мръкна и вече запалихме газената лампа, отвън изтопурка кон. Наскачахме — Нелка! Презглава изтичахме на двора. Хълбоците на кобилата играеха от умора, а дядо едвам намери сили да се смъкне от нея. Още като ни видя, той проплака с отпаднал глас:
— Неро загина! Спаси мен и Нелка, но той загина!
Как е загинало кучето? От какво е загинало, не можехме да разберем. Влязохме в къщи. Дядо седна на миндерчето, изгледа ни със страшно хлътнали сухи очи, после наведе глава и каза на себе си:
— Ей, добре че не го продадох!
Пак нищо не разбрахме, но никой не смееше да го разпитва. Старецът помълча, помълча и почна да разказва:
— Когато влязох в града, не съм забелязал кога от джоба ми е паднала кърпата. Неро вървеше след мене. Намерил я, взел я със зъбите си и изтича отпреде ми. Видях го и спрях. Той скочи, опря предните си крака на коляното ми и аз си прибрах кърпата. А един гражданин току се усука около мене:
— Старче, продай ми това куче, ще ти дам двеста лева!
— Не ми е за продаване — отговорих му аз и тръгнах по пътя си.
Тогава оня хвана поводите на Нелка:
— Старче, не се инати, продай ми кучето, петстотин лева ти давам!
Погледнах го да не е пиян — не беше!
— А бе, човек — рекох му аз, — дават ли се толкова пари за едно куче! — И пак се наканих да си тръгна.
Но гражданинът препречи пътя ми и изтърси:
— Хиляда лева ти давам, продай ми го!
Позамислих се, хиляда лева са това. С тия пари мога вол да си купя. Кажи-речи, бях склонен да дам Неро на купувача. Тогава се сетих за тебе — и той ме посочи с глава, — как ще те умирявам, ако се върна без кучето. Отказах. И добре, че не го продадох! Имал съм голям късмет.
Едвам сдържах сълзите си, а дядо продължи:
— Когато на връщане от града стигнах ей горе, над Манова кория, ме срещна глутница. Кога и откъде дойде, не видях. Нелка запръхтя и заскача. Мина ми мисъл: „Ето дотук ти е бил животът!“ Неро беше зад нас, но за него забравих. Изневиделица той се стрелна край кобилата и наежен, застана пред гадовете. Викнах му: „Бягай, поне тебе да не удавят!“ Неро не побягна. Но ония не го и погледнаха. Започнаха да ме обграждат. Тогава кучето се нахвърли върху един от глутницата, клъцна го със зъби и побягна. Ухапаният се стрелна подире му. Неро ускори бяг, направи малка обиколка и неочаквано клъцна друг от гадовете. Глутницата настръхна и се спусна към него. Кучето ги позачака и когато да скочат отгоре му, побягна. Подгониха го и отидоха, та се не видяха. „Що стоиш, бягай, спасявай се“ — помислих си аз и пришпорих кобилата. Спасихме се аз и Нелка, ама Неро загина. Разкъсали са го кръвниците, та парченце не са оставили от него!
Дядо стана. Очите му се наляха със сълзи. Не можех да се сдържам повече и заплаках на глас.
В това време на вратата се чу скимтене и драскане. Отворихме бързо — беше Неро. Щом влезе, той изтича при дядо, постави глава на коляното му й дълго скимтя. Изглеждаше като да му разправя патилата си. По същия начин той скимтя на скута на всеки от нас. Не бях на себе си от радост, а дядо не можеше да се начуди:
— Брей, брей, не са могли да го стигнат. Избягал им! Де се е чуло и видяло такова нещо?
После започна да го разпитва като човек:
— Докъде ги мъкна подире си, а? Откъде избиколи, та се върна в къщи?
Много време след тая случка, когато бях вече гимназист, напуснах моето село за три години. Когато се върнах у дома, не намерих кучето. То беше умряло от старост. Погребали го бяха в градинката, пред къщи. На гроба му имаше каменна плоча, а върху нея издълбани четири букви: