— Не ми губи времето, Евтиме! Степанчик е купил някой вътре в бункера. Кой? Искам името му! Веднага, иначе ще те сваря на супа! На бавен огън с люти подправки!
— Коко Малчо — едва, едва промълви Художникът.
Братята се спогледаха. „Малчо? Та аз щях да му поверявам бунКера?“ — с горчива ирония помисли Вълкът.
— Добре. Изчакайте вън. Марто? — Мартин беше шеф на бункера, но Вълкът се готвеше да го направи свой представител на всички зимни курорти, което само по себе си значеше милионер в долари. — Свитнете тихо тоя боклук. Малчо… не искам да го виждам. Хвърлете ги в пещерата под Гюешица… и десетина живи помияра след тях. Върви!
Мартин кимна и отиде да изпълнява заповедите на своя бог Нерон.
Манджурците кацнаха на летище Букурещ. Хората на Степанчик ги посрещнаха и с два „Ланд Крузер“-а потеглиха за Констанца. Около двадесет и три часа бяха на порт „Констанца-юг“. Свалиха багажа и се прекачиха в италиански глисер „Рива“ с два двигателя „Меркюри“ с по 350 конски сили всеки. Лодката потегли бавно, излезе от пристанището и с пълна мощ се отправи в открито море. Когато напусна десет милната гранична зона, заби на юг и се понесе към България. Около един и тридесет „Рива“-та заседна умишлено, със загасени светлини на дълъг пясъчен бряг.
Манджурците и един от придружителите им слязоха на брега, другите двама избутаха глисера в морето и потеглиха обратно.
Това беше плажът на Шабла. Степанчик ги чакаше на сто метра от там в бившата резиденция на ЦК на БКП, на брега на езерото-резерват, може би най-красивото кътче на Черноморието.
Точно в девет сутринта, охраната съобщи, че Камбоджанеца е дошъл. „Войнишка работа! Точен до секундата!“ — помисли раздразнено Вълкът. Предстоеше му тежка среща.
— Уверете се, че е чист и го доведете!
Червената барета изглеждаше добре и в цивилни дрехи. Здрава костна система, тренирана мускулатура и рейнджърско спокойствие лъхаше от този светлокос, синеок мъж, облечен в джинси тишърт и ленено сако в наситено тъмносиньо, почти кобалтово.
— Как да те наричам? — попита Вълкът.
— Както искаш.
— Няма ли да ми кажеш името си?
— Сега не. Поне истинското.
— Чин?
— Капитан.
— Камбоджа… Какво ми се правиш на интересен? За хиляда долара ще си доставя досието ти… Ден по ден — от раждането ти до днес.
— Нямам досие. Унищожих го преди да напусна.
— И все пак, дай едно кодово име!
Баретата стоеше до вратата и на пръв поглед не се дразнеше, че Вълкът го държи прав.
— Навремето в моя град ми викаха Козела… заради навика ми да удрям с глава.
Вълкът се засмя дрезгаво. Този смях беше известен сред борците и по-скоро всяваше страх, отколкото веселие. Стана, протегна му ръка, получи неговата.
— Добре дошъл! Аз Вълк, ти Козел, ела да видим какво ще излезе от тази менажерия — посочи му масата за гости, седна срещу него и натисна звънеца. Влезе сервитьор със смачкани от дълго трениране на борба уши и чинно застана да чака заповедите на върховния шеф. — Какво да ти предложа?
— Не пуша, не пия кафе и алкохол — беше отговора.
— Някакъв натурален сок?
Козелът кимна.
— Донеси от новия внос портокал и кафе за мен. — Вълкът го погледна косо. — „Нерон“ има генерална преференция за внос на натурални сокове.
— Знам — кротко каза Камбоджанецът.
— Много знаеш — кисело се усмихна Вълкът. — Всъщност какво знаеш за мен?
— Всичко — все така кротко продължи да отговаря гостът.
— Чак всичко…
— Знам полицейската ти биография от игла до конец. В досието са включени семейство, детство, спортни години и образование. Има раздел хоби. Знам, че четеш много, че се справяш с немски и английски говоримо и, че си безмилостен като невестулка.
— Ти си можел да говориш, бе — Вълкът изчака сервирането и попита: — Какво те води при мен?
— Пари.
— Има ли пари в „Нерон“? Досието какво казва по този въпрос?
— Мълчи. Дневният ти оборот е около 100 милиона, ежедневната печалба между 7 и 10.
— Така ли? — Нерон се усмихна искрено. — Кой ти даде тия цифри, шефът на БНБ?
— Имам свои източници.
„Нахално копеле!“ — Вълкът беше почнал да се дразни, но трябваше да купи това ченге, ако искаше да се добере до Дебелия и комунистическите структури, които движеха конспирацията срещу него.
— И какъв процент от тази печалба смяташ, че ти се полага?
— Точно този въпрос дойдох да обсъдим.
— Козел, ти май си нахален тип?
— Ако поговорим сериозно, ще се увериш, че не съм.
— Какво предлагаш? Смятай, че сме започнали сериозния разговор.