Пътуваха по-малко от час под усилена охрана. Вълкът и Лидия бяха в новия мерцедес 500, след тях в банковия 600 Валери и Бесния. Охраната специално проверяваше тунелите, но този път нямаше засади! Завариха трите жени сами в целия манастир. Генадий беше отишъл на някаква сватба в енорията, а охраната беше толкова дискретна, че както се изрази Катя — незабележима. Палавата им сестра от вратата се хвърли на врата на годеника си и почти насила го завлече в стаята си, или килията, както беше прието да се нарича тук. Братята целунаха майка си. Оливия стоеше права, бледа, като че ли бездиханна.
— Лидия, Велине, това е Оливия — нервно каза Жорж. — Запознайте се.
Лидия ласкава както винаги протегна ръка и каза:
— Много си красива, мила. Не съм виждала по-красива блондинка от теб.
— Благодаря — тихо отвърна литовката.
Вълкът се задоволи мълчаливо да й целуне ръка, сложи Лидия да седне и прегърна майка си:
— Как си мамо?
— Както ме виждаш, сине. Щом вие сте добре и на мен нищо ми няма…
— Ела! — сухо каза Жорж и излезе от магерницата. Беше тъмна и душна юлска нощ. Щеше да вали, всяка нощ валеше вече повече от месец. Беше тихо, чуваха се щурци, далече долу в селото лай на кучета. Оливия застана до него. Жорж се обърна, няколко секунди се гледаха в очите, после тя го прегърна и застина на гърдите му.
— Липсваш ми — каза Бесният. — Мислех за теб!
Оливия не мръдна, само може би напрегна мускулите си или така му се струваше.
— Обади се Степанчик. Настоява да те пуснем. Каза, че си била от централно значение.
Оливия свали ръцете си и ги скръсти на гърдите.
— Какво значи „централно значение“, Оливия?
— Дълго е за обяснение…
— Аз не бързам. Цяла нощ е пред нас.
— Баща ми, Жорж… Той е бивш генерал от КГБ. Евреин… Той командва най-могъщото лоби в Русия.
— А Йосиф Кобзон? — Жорж четеше вестници и някои клюки бяха стигнали до него.
— Кобзон е певец, суетен паун. Там истинските хора са други. Трима генерали, евреи командват и милиардите, и бившите офицери от секретните служби. Баща ми е главният.
— И какво иска… баща ти?
— Да ме върне на мъжа ми, Жорж — беше тихия, дори плах отговор.
— Къде е той? В Италия?
Оливия кимна.
— Чака ме в Рим. Купил е къща в Маями… Иска да ме отведе там. Той ще управлява интересите на лобито в Америка.
— Афгански ветеран?
— О, не… не е служил в армията. По професия е инженер-електроник. Един от най-добрите в Русия.
— Мафиот — инженер електроник! Звучи идиотски, не мислиш ли?
— Но е факт. Той е двадесет години по-възрастен от мен… — последното кой знае защо звучеше като оправдание. — Женени сме пета година.
— Евреин?
Оливия кимна.
— Държи в ръцете си диамантения бизнес. Казват, че е един от най-богатите хора в света.
Жорж потъна в мрачни мисли.
— Опасен враг! На това му викате „централно значение“?
Оливия продължи да кима.
— Малко шансове имам срещу диамантен крал… Искаш ли да се върнеш при него?
— Не — тихо каза Оливия. — Мразя го! Отвращава ме! Не искам да го виждам, но ме е страх от баща ми.
— Дотук костеливата ръка на КГБ не стига…
Оливия се усмихна тъжно.
— Не се заблуждавай, Жорж! КГБ е навсякъде, а в България действа една от най-силните централи?