Вълкът изтръпна.
— Да. Свържи ме.
След секунди чу гласа на Япончик.
— Ще трябва да черпиш, Нерон. Току-що ми съобщиха, че операцията е приключила.
„Слава тебе, Господи!“
— Ще черпя, разбира се. Мой ред е.
— Кога и къде?
— Утре… На същото място?
— О’К. — каза Япончик и прекъсна връзката.
Вълкът престана да чува събеседниците си. Жоро и Гери сега бяха сами в Париж и кой знае какви безумия се въртяха из главите им. Един Господ знаеше какви ходове се готвеха да предприемат. Трябваше незабавно да ги прибере в България. Налагаше се да чака обаждането на брат си. Дотогава той не знаеше нищо. Абсолютно нищо. Горкият Жоро, как ли се мяташе сега като обзет от бесове дух. И без това беше Бесния! Горкият Жоро, горкото му братче…
Мартин се обади отново.
— Шефе, зет ти.
— Свържи ме. После донеси мобифона тук — всеки момент брат му можеше да го потърси от Париж.
— Бате Вельо? Не излизат 100 000 ДМ. Приблизително пет милиона лева.
— Как така бе, какви глупости говориш?
— За съжаление не са глупости.
— Извинявай… Ела веднага тук!
— Мислех, че предпочиташ да не водим пред тях този разговор.
— Имам им доверие. Идвай.
Маймуняка и Змея бяха разбрали, че нещо не е в ред. Вълкът срещна очаквателните им погледи.
— Някой ни е преебал. Сто хиляди ДМ не излизат.
— Как не излизат — зяпна Змея.
— Така на, няма ги. Валери ще ни обясни след малко.
— Гепени? — не вярващ на ушите си скочи Маймуняка. — Кой ще ги гепи? Нали ще му откъсна ташаците, бе. От кого са гепени? От мен или от Змея?
— Не знам — Вълкът вдигна рамене. — Чакайте… В този момент влязоха Мартин и Валери.
— Къде са мангизите, бе — викна Маймуняка, тръгвайки заплашително към директора на банката, но Змея застана на пътя му и го принуди да седне.
— Какво става, Валери? — обади се Вълкът.
— Компютъра показва разлика от 100 000 ДМ. В липса.
— Може ли да има някаква грешка?
— При компютъра не, бате Вельо. Общият сбор на двата баланса е 47 милиона лева, но пет се губят.
— Как се губят пет милиона, бе? — отново викна Маймуняка. — Това да не са съдраните кюлоти на баба ти?
Валери даде вид, че този тон не го засяга.
— За да проверя къде са пропаднали парите, трябва да проследя всяка банкова операция по отделно. Ще го направя, разбира се, но ще отнеме време. Може би два-три часа.
— Валери, ако намериш мангизите, един милион е твой. Искам още днес да знам кой се опитва да ни шиба през панталоните! — мрачно каза Вълкът.
Пет часа по-късно Валери се върна в бункера. Очите му бяха кръвясали, но беше успял да открие крадеца. „Векроинвест“, чрез фалшифицирана банкова гаранция беше изтеглила сумата преди по-малко от месец, фирмата беше поделение на „Полиинс“. Сега вече всичко беше ясно. Доди Беров финансираше Ескадрона на смъртта с техни собствени пари. „Нерон“ щеше да плати за собственото си унищожение.
Вълкът дълго ходи из бункера. Останалите чакаха мълчаливо.
— Искам главата на Доди Беров — глухо каза той. — Не ме интересуват последствията. Трябва ми главата му и сам ще ида да я взема!
На разсъмване се обади Жоро. Плачеше.
X
Вълкът спа лошо, нервно, става да пуши и, общо взето, едва дочака да дойде сутринта. Лидия го чу, че става, скочи и отиде да му направи закуската. Когато излезе от банята кафето му беше сервирано на масата до вечно препечената филийка с масло и сирене. Погледна в спалнята. Жена му си беше легнала отново.
Щеше да вали. Радиото съобщаваше за проливни есенни дъждове в Северна и Западна Европа. Време беше пороите да стигнат и до тук.
Взе закуската си и излезе на терасата. Още беше приятно, но вече миришеше на есен. Листата бяха пожълтели, цветята увехнали, прелетните птици отлетели на юг. Тук бяха останали врабчета и гугутки и… бодигардове. Двама от хората на Слънцето пушеха под него и не го виждаха. Вълкът седна тихо на плетения стол, не искаше да притеснява момчетата. Изяде филийката, запали цигара и тъкмо се готвеше да отпие от кафето, когато чу единия да казва.
— Маймуняка си е ебал майката.
Това намирисваше на оплакване и тъкмо се готвеше да пита какви са причините, чу другия да казва:
— Да, ама Змея по си е ебал майката!
Не, това не беше оплакване, това беше комплимент, раздразнен откри той, когато последната фраза го довърши окончателно.
— Обаче Вълкът най-си е ебал майката! Вълкът си е ебал путката майна!
Говеда! Нерон се прибра в хола и затвори вратата. Започваше да се чувства все по-уморен. На тридесет години той се събуждаше капнал от умора, като миньор след смяна. Не му оставаше време една сауна да вземе, камо ли да се качи на гладиатора или да поплува. Ядове и грижи го съпътстваха през целия му ден. Тъкмо се реши някой проблем и като зайци от храсти изкачат два нови. По-тежки ребуси от предишните. Пак бяха заловили няколко крадци на коли работещи за „Нерон“, гръцките власти бяха разбили бардака на Акилина в Солун и „Нерон“ отново попадна във вихъра на скандала, този път международен. Двама наркопласьора от двадесет дни лъжеха следствието, че чрез неговите поделения са се снабдили със стъф. Кой знае на какво разчитаха тези копелета. Нямаше да си мръдне пръста за да ги вади. Да гният в кауша щом лъжат като мангали. Вълкът беше осигурил митнически коридор за един от наркоканалите, но за това знаеха брат му, големите и малките близнаци и четирима митничари ебалници, двама в Капитан Андреево и двама в Сливница. Започнаха да проникват рекетьори от Албания, Иран, Палестина и всеки ден му се налагаше да изпраща бухалките. Дребните търговци и кръчмари му плащаха коректно „Данък спокойствие“ и той беше длъжен да ги защити от чуждестранните навлеци. Три жертви паднаха при наказателните акции, но полицията си затваряше очите. Какво ли си викаха ченгетата: „Нека бандитите да си се изпотрепят помежду си!“ И бяха прави. Не един и двама полицейски служители отлетяха в небитието от пуст мерак да играят на рамбовци… Да ама създадоха „Ескадрон на смъртта“. Интересно какво означава това затишие. Какво чакат? Каква ли ще е първата им акция? Пряко срещу него или по терка на Степанчик — с отстраняване на капиталните му! Козелът? Едва ли знаеше иначе би дал иширет. Двама души знаеха със сигурност, Пентхауз и Додко Беров… Днес беше напрегнат ден, но прибереше ли се Жоро в София с Додко беше свършено. Щеше да пресече белтъка на това подло лайно каквото и да му струваше тази явна екзекуция. Жоро плачеше на телефона за някаква откачена нимфа. „Кога се връщаш?“ — попита го той. „Когато я намеря!“ — през сълзи каза брат му и затвори телефона. Много хора знаеха, че няма да я намери, но само Япончик и той знаеха, че не бива да я намира.