— На такива ми приличат. Няма да питам къде и как ги сгащихте?
— Чети вестниците. — Вълкът викна келнера. — Какво искаш?
— Таратор.
— Само това?
— Тогава два таратора!
— Майната ти! Момче, донеси му два таратора, пържола и бира. На мен само пържола и бира.
След принудителната пауза Козелът попита:
— Какво става, Нероне? Конгрес ли ще свикваш на Витоша? Планината гъмжи от твои хора?
„Има очи и на гърба си!“ — с уважение помисли Вълкът, а на глас каза:
— Както виждаш чакам те сам.
— Знам какво си мислиш — тихо каза Козелът. — И ти знаеш, че знам, нали?
Вълкът кимна.
— Човекът е крехка материя. Лесно се поддава на изкушения!
— Прав си. Излишно ли е да ти казвам, че се чувствам обиден?
— Напълно. Тук не разиграваме холивудски мелодрами, а се борим за оцеляване… Кога започвате да действате?
— Не знам.
— Плащам ти да знаеш!
— Половин час след като узная, ще знаеш и ти.
Пиха бира. Козелът изяде тараторите си без хляб, но в замяна на това с апетит.
— Какво се говори… сред вас. Каква е целта на Ескадрона!
— В това поделение нито се говори, нито ще се говори за напред. Това е най-секретната служба, създавана някога у нас. Възможностите на провокатора не са повече от едно на сто.
— А ти?
— Ще се опитам да се възползвам от този един процент.
— Добре. Яж си пържолата.
— Ти си я поръча, ти си я яж! — каза Козелът, стана, махна с ръка и се скри в шубраците.
„Дявол да те вземе!“ — мислеше Нерон и загрижен, и разтревожен от срещата.
Япончик му разказа всичко и с пълни подробности. Хората на лобито бяха прихванали Оливия и двамата й придружители още на летище „Шарл Де Гол“, и не бяха ги изпускали от поглед до края на операцията. Гери взел „Рента кар“ и се настанили в хотел „Херцог Гиз“, стар и скъп хотел в близост до Шанз’елизе. От регистрацията личало, че ще останат десет дни. Определили за акцията четвъртия. Оливия се шляела по магазините, Жоро и Гери обикновено я изчаквали пред входа. В един бутик за китайска коприна хората на баща й й казали да ги последва. Оливия спокойно и доброволно тръгнала с тях. Минали през задния вход, качили се в мерцедес с опушени стъкла и веднага я закарали в болница. Лекарите я чакали, кюртирали я, а на другия ден по обяд излетяла от летище „Орли“ за Москва с частния самолет на баща си.
— Брат ми страда… Гърчи се като червей, плаче. Не мога да го позная — каза Вълкът. Отново пиеха водка с черен хайвер, на същата маса в „Шератон“. Този път бяха съвсем сами в салона.
— Има нещо фатално в тази жена. Нещо, което не разбирам. Ти познаваш ли я, Япончик?
Руснакът се забави дълго с отговора, но когато все пак той дойде, прозвуча като плесница.
— Тя беше моя жена, Нерон.
Вълкът зяпна глупаво. Съзнаваше, че изглежда идиотски, но не можеше да контролира гримасата си.
— Твоя съпруга?
— Да. Бях влюбен до полуда. Беше осемнадесетгодишна… — Япончик млъкна. — Банална история. Оженихме се. После Брежнев ни прати в Афганистан…
— Да ясно ми е. — Вълкът се взираше в лицето му напразно търсещ болка, или поне някакви признаци на чувства. Руснакът беше леден мъж и се владееше като покерджия. — Извини любопитството ми, разведен ли си?
— О, да. Много отдавна. Сестра й писа в Кабул как прекарва нощите си невярната ми съпруга. Стиснах зъби, подадох молба за развод в Московския градски съд… и се хвърлих във войната. Воювах като луд, Нерон. Две години бях ужаса на муджехидините от Кандахар до Пешавар, на Пакистанската граница. Избихме стотици афганистанци, пущу, узбеки и какви ли не. После се разболях от дизентерия. Лежах и мислех. Мисленето е най-мъчителната дейност на този уж божи свят. Когато разбрах, че воювам, за да не мисля, напуснах армията и се прибрах в Москва. Вече бях военната легенда Япончик. Имах слава, нямах пари. Събрах банда… отначало десетина души. Когато рухна комунизма, под мое командване имаше стотина хиляди отрепки от целия съюз. Бях натрупал огромен личен капитал. Купих всички DDR марки, които имаше в наличност в „Госбанк“, в Мюнхен ги размених едно към едно за истински дойче марки, назначих с писмо Степанчик за заместник и заминах за Америка. От тогава за пръв път идвам в Европа.
— Оливия?
— Да, Оливия. Не съм я виждал, нито ще я видя, но не можех да откажа тази услуга на баща й.
— Женен ли си, Япончик?
Руснакът поклати глава.
— Не. Оливия е тежка инфекция. И упорита. Нещо като стафилококите. Почти не подлежи на лечение.
Вълкът се замисли. От устата на този руснак беше чул „брат ти е млад, жени много. Ще страда месец-два и ще му мине!“ — а ето, че на него самия вече пет години лудостта Оливия не минаваше. „Шибано нещо е живота!“ Вълкът не можеше и не искаше да го обвинява в измама. Дори съзнателно да го бе излъгал, беше за общо добро.