Жорж страдаше и Вълкът все по-малко понасяше унилите, посърнали и безпомощни очи на брат си.
— Ще мисля какво можем да направим, брат ми! — каза той. — Ще опитам да изтъргувам местонахождението й. Не знам как, но ще търся начин!
— Трябва да откриеш начина, Вельо — тихо, почти шепнешком каза той. — Ако искаш да имаш жив брат!
— Ало, Пентхауз, на линията е ген. Иван Юлаев!
„Гарсона!“ — помисли Дебелият.
— Приятно ми е да ви чуя, г-н генерал. С какво мога да съм ви от полза.
— Твоите хора са убили майор Чайковски! Чу ли?
Дебелият се ядоса.
— Има нещо вярно и нещо невярно в това твърдение, генерале! Чайковски е мъртъв, но не мои хора го убиха!
— Кой тогава?
— „Нерон“ или Вълкът… както е известен тук. Той води втора година война с „Нева“.
— Искам главата му, Пентхауз! Давам ти десет дни! Ако не спазиш този срок, ще пратя специални хора да вземат твоята!
Линията прекъсна.
— Върви ли брака, Кате? — попита Вълкът. Пътуваха в неговия мерцедес. Банковият и охраната ги следваха.
— О, да, батко. Валери е много добър, а аз май му се качвам на главата. — Сестра му се засмя игриво. — По-скоро него трябва да питаш как му върви брака?
Вълкът я плясна по коляното.
— Пази му достойнството. Това е главното. Наистина случи на добро момче. От ден на ден ми харесва все повече.
— Така ли? — лицето й грееше. — Ще му кажа… Ще се радва много.
— Недей. Ако искам да му казвам нещо, ще му го кажа сам. Хвана ги задръстването. Едва пълзяха през пренаселената София.
— Жоро е болен, Кате.
— Оливия, нали? — Вълкът кимна. — Питай Валери. Винаги съм му казвала, че тази жена ще му донесе нещастие.
— Така се получи за съжаление… Нищо, млад е, ще му мине.
— Мислиш ли?
— Трябва да му мине. Ако е мъж, ще трябва да преодолее тази жена, колкото и да е фатална.
— Не вярвам във фатални жени…
— Добре, добре! — този път я стисна за врата. — От бебе всичко ти е ясно на тебе… Сега съм много напрегнат, Катя, но като се разведри атмосферата, ще те вкарам в семейния бизнес. Една жена трябва да бъде заета, иначе в душата й се настанява дяволът.
— Добър ден, генерале.
— Здраве желаем, Пентхауз — каза Стоян Боев. — Ядове ли имаш?
— Ядове, разбира се. Убийството на майор Чайковски е вбесило центъра. Искат ривендж? Знаеш ли какво значи това, Стоянчо?
— Отмъщение или преведено на военен език — Ескадронът излиза на светло.
— Умно момче си, генерале — с насилен смях каза Дебелият. — Давам ти сто часа. След това искам да чуя, „Пентхауз“, Нерон е мъртъв!
— Говори генерал Боев.
— Слушам ви, господин генерал — обади се Зорин.
— Ескадронът излиза от прикритие, полковник.
— Подполковник, господин генерал!
— Не ме прекъсвай, полковник Зорин! Сроковете са съкратени. На Вълкът му остават сто часа живот. Ясно ли се изразявам?
— Напълно, г-н генерал! Очаквайте доклада ми! И Стояне…
— Кажи?
— Благодаря за производството!
— Заслужено отличие, Владо. Чакам известие.
— Козел?
— Слушам г-н подполковник?
— Полковник, Козел.
Баретата се изсмя в слушалката.
— Растеш шеметно, д’еба мама му!
— Да, бе, развивам се напоследък. Козел, боите се сгъстиха. Имаш 200 часа, за да обезглавиш „Нерон“ АД.
Козелът се замисли. Щяха да му стигнат 100 часа, но в слушалката каза:
— Защо такъв галоп, полковник. Ще вземем да надминем галопиращата инфлация.
— Заповед по вертикала. Желая ти благополучно бойно кръщене!
— Благодаря, полковник. Ще се старая.
Теди го чакаше в „Мираж“. Наистина беше красив като икона този хлапак. Ако не бяха злите му, стъклени очи би казал, че е годен единствено за пастор. Козелът изпи един сок мълчаливо, изчака да падне нощта и му направи знак да го следва. Изминаха около 200 метра от ресторанта преди Козелът да каже:
— От тук до ресторанта пътят е целия в дупки и скоростта е ниска. 30–40 км максимум.
— Виждам — сухо каза Теди.
— Добре е, че виждаш. Ела.
Върнаха се стотина метра.
— Тук ще вдигнем засадата. Аз зад това дърво, ти отсреща между боклукчийските кофи. Изляза ли от сянката, ти сваляш с откос предното стъкло на мерцедеса, останалото е моя работа. Ясен ли съм?
— Да — все по-сухо отговаряше младока.
— Като падне стъклото, минаваш през градината, заобикаляш училището, там някъде хвърляш автомата, излизаш от сянката, качваш се на колата и се смесваш с движението. Един час по-късно се срещаме в галерия „Пред Канала“. Това е всичко.