— Знам — Вълкът махна с ръка.
— Иване?
Иван Кочев-Чомбе се ухили хитро.
— Спазвам югоембаргото.
— Митничарите?
— Ебат се до един.
Отново избухна нервен смях.
— Бароне?
— Ние с Чомбе сме в един бизнес. Разделили сме границата като торта.
— Нещо не виждам постъпления?
— В петрола е така, Нероне — обади се Чомбе. — Кешът се бави обикновено от един до три месеца.
— Не сте внасяли нито лев от 126 дни. Чувам, че започвате да играете на вълци-единаци.
— Клюки — Барона започна да се оправдава, но Крушата се обади от стола си:
— Никакви клюки! Вързали сте се с „Полиинс“ и сте внесли общо двамата 19 милиона ДМ в „Поли банка“.
Едновременно скочиха и Барона и Чомбе, но Крушата ги спря с ръка.
— Познавате ме, пичове! Една крачка и сте мъртви.
— Седнете! — заповяда тихо Вълкът. Той рядко вдигаше глас, но вдигнеше ли, падаха глави. Единственият човек, който не се страхуваше от гнева му беше Жорж. — Стефан ви обвини в измама. Имате ли да кажете нещо за оправдание?
— Чакай, Нероне — обади се Чомбе. Гласът му стържеше като пирон по ламарина. — Не ние ще се оправдаваме, а Крушата ще докаже обвиненията си. В целия цивилизован свят човек е невинен до доказване на обратното.
— Прав си! — Стефан Мирославов отвори чантата и хвърли на масата няколко листа. — Това са извлеченията от „Поли банка“. И ако обичате, не ме питайте как съм си ги доставил. Няма да ви кажа!
Вълкът взе листите, прехвърли ги и ги подаде на Чомбе.
— Искам обяснение, г-н Кочев!
— Печелите — с въздишка каза Барона. — Да, така е. Отделихме нефтения бизнес от останалия. С „Нерон“ имаме договор само и единствено за охранителна дейност.
— Лъжец! — Жорж взе да се надига от стола, но Вълкът го натисна обратно на мястото му.
— И защото нямаме отделен договор върху петрола, вие отидохте при „Полиинс“? При Тодор Беров? Човекът, който е дал клетва да ни смаже?
— Потърсихме сигурна банка. Това е всичко. „Поли банка“ не е непременно Доди Беров.
— Но е „Полиинс“, нали?
Барона кимна.
— Прав си, постъпихме глупаво.
— Подло! — тихо каза Вълкът. — Или ще прехвърлите веднага всички авоари в „Неронбанк“ и ще дадете пълен отчет по югоембаргото, или ще ви третираме като солташаци на „Полиинс“, което значи врагове! Изчезвайте!
Чомбе и Барона се вдигнаха и бързо напуснаха бункера. След дълга и тягостна тишина Вълкът промърмори:
— Все по-малко приятели!
Жорж изтълкува тези думи както му отърваше.
— Край на съвета. Ще продължим утре, а сега на масата.
— Има ли курви? — попита Жоро Италианеца.
— Руски — отговори Бесния. — Тази нощ ще шибате Великия Съветски Съюз.
Оливия го чакаше облечена в тъмночервена рокля без ръкави и същия цвят обувки „Бали“. Пушеше загледана в тихия мрак на градината. На масата беше тъмночервената й чанта, отворена достатъчно демонстративно, та да се вижда 9 мм пистолет „Лама“. Страшно оръжие за бандити и в никой случай играчка за дамска самоотбрана.
— Оливия?
— Чух те — литовката се обърна бавно. — Чакам те от един час.
— Случи се нещо непредвидено. Извинявай.
Жорж седна на канапето и запали цигара, Оливия се поколеба за миг и седна срещу него.
— Жорж, аз заложница ли съм?
— Не, за Бога — Жорж се усмихна кисело. — Иначе щях ли да те оставя въоръжена?
— Тогава защо съм тук?
— А къде би искала да бъдеш?
— В Италия, за където бях тръгнала.
— Ще отложим това пътуване с няколко дена.
— Докога?
— Докато ми кажеш коя си.
Оливия кръстоса крака, отпусна се във фотьойла, затвори очи.
— Дай една цигара.
Пушиха мълчаливо. Цяла Бояна беше притихнала в очакване да разбере кой ще спечели битката за нея — бандити или политици.
— Не е здравословно да знаеш точно коя съм, Жорж. Приеми, че съм Оливия от Юрмала в Литва и това е достатъчно.
Жорж поклати глава.
— Не, не е. Огладня ли?
— Отдавна. Мислех, че си ме поканил на вечеря?
— Разбира се. Веднага отиваме. Сутринта обаче забравих да ти кажа, че вечерята е поръчана в Шератон, но ще бъде сервирана тук.
В очите й се мярна бясно пламъче, но бързо овладя емоциите и попита:
— Страх те е да не избягам?
— Общо взето, от малко неща ме е страх. Не, просто искам само аз да те гледам.
Вечерята беше приключила така тихо, както беше започнала. Оливия се задоволи със супа-риба, после мина на плодове с бяло вино. Пиеше малко. Втори час преваляше, а едва ли беше изпила и триста грама вино. Жорж хапна здраво, но се въздържаше от напиване. „Тази нощ, не! Дори и ако всички бесове заскърцат между зъбите ми!“ Охраната сервираше дискретно и изглеждаше, общо взето, незабележима, макар в къщата и градината да бяха една дузина автоматчици, от тия, дето напредваха стреляйки с двете ръце едновременно.