Джеймс Джойс
Нещастен случай
Мистър Джеймс Дъфи живееше на Чепълайзъд, тъй като желаеше да е максимално далече от града и защото намираше всички останали предградия на Дъблин твърде модерни и претенциозни. Обитаваше стара мрачна къща, през прозореца се виждаше старата дестилационна по реката, по бреговете на която е построен Дъблин. По високите стени на стаята нямаше картини, по пода нямаше килим. Сам беше купил мебелировката за стаята-голямо желязно легло, желязна мивка, 4 тръстикови стола, ракла за дрехи, закачалка за палта, решетка за камината, скари, квадратна маса, която служеше и за бюро. В библиотеката имаше ниша и много рафтове от бяло дърво. Леглото беше покрито с бели чаршафи, а на пода имаше черга в черно и червено. Малко огледало стоеше над мивката, а през деня лампа с бяла периферия стоеше над камината. Книгите бяха подредени по големина и по азбучен ред. Целият Уордсуърд на края на последния ред, копие на Катехизма, в подвързия на най-горния, разхвърлени листи по бюрото, там лежеше ръкописен превод на Майкъл Крамър, заглавието беше написано с виолетово мастило, а страниците закачени с кламер. Някои от изреченията бяха подчертани, а обявата на Блу Бийнс беше подчертана на първата страница. Усещаше се някакъв аромат, аромата на новите моливи, на шишето с лепило и на нахапана ябълка, оставена и забравена там.
Мистър Дъфи ненавиждаше всичко, което предвещаваше болести — физически или умствени. Дипломираният лекар би го нарекъл луд. Лицето му, набръчкано от годините, беше кафяво, като дъблинските улици. По дългата, по-скоро голяма глава лъщеше мазна черна коса, а под жълтеникавите мустаци — строга уста. Изпъкналите скули говореха за труден характер, но в очите му нямаше и следа от строгост, придаваха му излъчването на човек, който се страхува от слабостите на другите, но й на самотник. Живееше някак далеч от настоящето, от самото си тяло, обичаше да наблюдава действията и движенията си, но отдалеч. Имаше странното хоби, да мисли за себе си в трето лице и в минало време. Не даваше нищо на просяци, вървеше бързо, но с решителни крачки.
От много години работеше като касиер в частна банка на улица Багот. Всяка сутрин отиваше на работа с трамвай. По обед, обядваше в Бърк — голяма бира и пакетче нишестени бисквити. В четири свършваше работа. Вечеряше в стола на улица Джордж, където се чувстваше защитен от обществото на дъблинската покварена младеж и където беше доста по-евтино. Вечерите прекарваше пред пияното или в шляене в предградията. Само Моцарт можеше да го измъкне на концерт или на опера, обожаваше музиката му и това бяха единствените му удоволствия в живота. Нямаше ни компания, ни приятели, ни религия, ни кредо. Живееше своят духовен живот, без да споделя с другите, посещаваше роднините си само на Коледа и по погребения. Контактуваше с хората само по задължение и изпълняваше социалните си ангажименти с достойнство. При определени обстоятелства сигурно би обрал банката си, но сега водеше един скромен, обикновен живот, без събития.
Една вечер се намери между две жени в Ротундата. Къщата, с малко хора и тиха, извикваше странното чувство на страх от провал. Дамата, която седна до него, огледа пустеещата къща два-три пъти и каза:
— Колко жалко, че има толкова малко хора тук, тази вечер. Трудно е да пееш в полупразна зала.
Това беше покана за разговор. Изненада се, че тя изглеждаше някак неловко. Докато разговаряха, той се опита да я запомни завинаги в паметта си. Научи, че момичето до нея й е дъщеря и тогава осъзна, че тя е може би колкото него на години. Лицето й, по-скоро хубаво, излъчваше интелигентност. Овално лице, със строги черти. Тъмносини спокойни очи. Имаше някакво непокорство в погледа й, някакво объркване, изглеждаха като очи на жена със засилена чувствителност. В зеницата й се появи увереност, в тази затворена натура се възцари отново благоразумието и предпазливостта, но в астрахановият жакет, едва покриващ огромната й гръд, се усещаше привичното й непокорство.
Срещна я отново, след три седмици, на концерт в Ърлсфорд Терас. Забеляза момента в който вниманието на дъщерята беше започнало да става някак прекалено интимно. Обърна се веднъж-дваж към съпруга си, но той не й обърна внимание. Казваше се Мистър Синико. Неговият пра-прапрадядо беше родом от Легхорн. Съпругът й беше капитан на търговски кораб, плаващ между Дъблин и Холандия, имаха едно дете.
Срещна я за трети път и събра кураж да я покани на среща. Тя дойде. Първата от многото срещи, срещаха се винаги вечер и избираха най-тихите улици. Разхождаха се заедно. Мистър Дъфи, обаче, изпитваше отвращение към подмолните неща и тъй като те се срещаха тайно, той я накара да го заведе до къщата си. Мистър Синико насърчи тези срещи, тъй като смяташе, че той има сериозни намерения към ръката на дъщеря му. Отдавна беше забравил за жена си и нейните прелести и дори и не предполагаше, че някой може да се интересува от нея по такъв начин. А тъй като съпругът отсъстваше често, а момичето ходеше на уроци по музика, Мистър Дъфи често се радваше на компанията на дамата. Нито той, нито тя бяха преживявали такова приключение преди, нито пък съзнаваха колко нелепо е всичко. Малко по малко той я вплете в мислите си. Даваше й книги, разкриваше й идеите си, споделяше живота си с нея. Тя попиваше всичко. Понякога дори, в отговор на теориите му, даваше примери от собствения си живот. С почти майчинска загриженост настояваше да се разкрие напълно, стана му изповедник. Разказа й за някогашните събрания на Ирландската Социалистическа Пария, към която членувал и се чувствал като важна особа всред работниците, организирали се на един таван на светлината на лоена лампа. Но после се разделили в идеите си на три, всяко крило със собствен водач, той се ядосал и спрял да ходи на събранията. Дискусиите, каза той, били твърде плахи, най-необичаен бил интересът им към надниците. Усетил, че са прекалено твърди реалисти, негодували повече от мързел, отколкото по вяра. Никаква социална революция нямало да удари Дъблин поне век.