Тя го попита защо не напише мислите си. За какво? Отговори той с насмешка. За да го сравняват с празнодумците, неспособни да мислят дори шейсет секунди? За да се остави в ръцете на критиците от глупавата средна класа, която е предала грижата за морала на полицаите, а изкуството на търговците?
Често я водеше в къщата си, извън Дъблин, там прекарваха вечерите насаме. Малко по малко започнаха да говорят за по-простички неща. Нейното приятелство беше топла почва за екзотичното. Много пъти седяха в тъмното, забравяйки за светлината на лампите. Тъмнината скриваше стаята, тяхната самота, а музиката, която отекваше в ушите им ги обединяваше. Това единство го вълнуваше, прогонваше суровите страни на характера му, изпълваше с емоции мисловния му живот. Понякога се учудваше на звука на собствения си глас. Мислеше, че в нейните очи се издига до пиедестала на ангел, че докосва пламенната й природа все по-силно и по-силно, понякога се стряскаше от собствения си глас, който като че ли извираше от нелечимата му душевна самота. Не можем да избягаме от себе си, казваше, ние сме такива, каквито сме. Всичко това доведе, до мига в който една вечер, Мисис Синико, в плен на необичайна възбуда, взе ръката му в своята и я допря до бузата си.
Мистър Дъфи беше много изненадан. Това спря илюзиите му. Не я посети следващата седмица и после й написа писмо, в което я молеше да се срещнат. Тъй като не желаеше разговорът да бъде провален под влияние на угризенията от последната среща, той я покани в малка сладкарница близо до парка. Времето беше мрачно и студено, но те се разхождаха почти три часа по алеите в парка. Съгласиха се да прекратят отношенията си, защото, както казваше той, всяка връзка е път към мъката.
На излизане от парка, вървяха в тишина, на трамвайната спирка тя се разтрепери, той се сбогува бързо и я остави сама. След няколко дни получи пакет с музиката и книгите, които й беше заел.
Минаха четири години. Мистър Дъфи се върна към обичайния си начин на живот. Стаята все още беше свидетел на мислите му. Появиха се само няколко нови нотни тетрадки и два тома на Ницше „Тъй рече Заратустра“ и „Веселата наука“. Пишеше рядко на листите на бюрото. Една от неговите сентенции, написана два месеца след последната му среща с Мисис Синико, гласеше: Любовта между мъжа и жената е невъзможна, защото не трябва да има сексуален уклон, приятелството между мъжа и жената е също невъзможно, защото трябва да има сексуален уклон. Не ходеше на концерти, защото можеше да я срещне. Баща му беше починал, по-младият му банков партньор беше напуснал. Но все още ходеше на работа с трамвая рано сутрин, а вечер се връщаше пешком, след вечеря в стола на улица Джордж, като четеше вестник за десерт.
Една вечер, докато слагаше залък говеждо със зеле в устата си, ръката му спря. Очите му се спряха на параграф от вечерният вестник, който беше подпрял на каната с вода. Върна хапката обратно в чинията и се зачете внимателно. Пи чаша вода, сложи чинията настрани, сгъна вестника пред себе си и прочете статията отново и отново. Зелето изстина. Сервитьорката дойде да го попита, дали не му харесва вечерята. Каза, че е много добра и от учтивост хапна няколко залъка. После плати и излезе.
Затича се в полумрачният ноември, малкият му бастун удряше земята, краят на вестника се показваше от джоба на палтото му. По самотното шосе, водещо от Паркгейт към Чепълайзъд, намали крачка. Вече бастунът не удряше така силно земята. Дъхът му излизаше на пресекулки, с леко пъшкане и образуваше пара на студения въздух. Стигна къщата, влезе в спалнята и прочете още веднъж статията на слабата светлина на прозореца. Мърдаше устните си, но без глас, като молитва: