Докато седеше там, преживяваше всички мигове с нея, най-сетне осъзна, че тя е мъртва, че е престанала да съществува, че е само спомен. Почувства се зле. Запита се какво друго можеше да направи. Не можеше да разиграва комедии с нея, не можеше да живее открито с нея. Беше направил най-доброто. Беше ли виновен? Чак сега, когато си беше отишла, той се замисли колко ли самотна е била тя, как ли нощ след нощ е седяла сама в онази стая. Неговият живот също ще е самотен, докато не умре, докато не престане да съществува, докато не остане само спомен, ако въобще някой си спомни за него.
Беше някъде около девет, когато излезе от бара. Нощта беше студена и мъглива. Отиде в Парка и повървя сам всред голите дървета, по безлюдните алеи, където се разхождаха преди четири години заедно. Беше някъде до него в мрака. На моменти усещаше гласа й в ушите си, допира на ръката й. Стоеше притихнал в тишината, слушаше. Защо й беше отнел живота? Защо я обрече на смърт? Усети как собственият му морал се разби на парчета.
Стигна до кръстовището на Магазин Хил, спря и се загледа по реката към Дъблин, чиито светлини пламтяха червени и топли в студената нощ. Погледна надолу по склона и там, в сенките на стените на Парка видя да лежат няколко човешки фигури. Онези прикрити тайни любовници го изпълниха със страх. Разяждаше го собствена му нравственост, усети, че не е живял истински. Едно единствено човешко същество го бе обичало, а той й беше отнел щастието и живота, беше я обрекъл на позор, на срамна смърт. Знаеше, че онези низки същества край стените го наблюдаваха, че искаха да изчезне. Никой не го искаше, беше се отказал от живота. Обърна поглед към зелената мътна река. Над реката видя пътническият влак от гарата в Кингсбридж, приличаше на червей със светеща глава, който пробива мрака мъчително, но постоянно. Бавно изчезна от погледа му, но все още чуваше шума на машината, която като че ли викаше нейното име.
Върна се обратно по пътя, по който бе дошъл, ритъмът на влака отекваше в ушите му. Започна да се чуди кое е реално и кое не. Спря под едно дърво и се остави на ритъма на смъртта. Не можеше да чуе гласа й, да усети допира й. Остана за няколко минути заслушан в тишината. Не чу нищо, нощта беше по-тиха от всякога. Пак се заслуша-абсолютна тишина. Усети, че е сам.