Показва ми го за финално одобрение, преди да го изпрати.
Пишем домашните си на кухненската маса. Мама и Рон са останали до късно в кабинета, което означава, че атмосферата вкъщи е приятна и спокойна.
Итън отговаря, че 3 часа е идеално и пита къде да се срещнат.
- Има едно местенце на „Бънди“ и „Санта Моника“, което много харесвам - казвам.
- Как се казва?
- Не помня. Пиши му, че ще се чакате на ъгъла. Ще го открие.
- Не, не - Айви скача от стола и започва да обикаля около масата, удряйки юмруци в бедрата си. - Ами ако има друго заведение за замразен йогурт наблизо?
- Сигурна съм, че няма - само че виждам как тревожността й нараства и ръцете й започват да бият бедрата й все по-силно и по-бързо. - Добре. Отидете в „Йогурт палас“ на „Монтана“. Така или иначе ще е по-близо до него.
Мястото е по-скъпо и по-малко, но поне помня името.
- Добре - спира да се удря, но ръцете й все още висят неестествено до ханша. - Сигурна ли си, че се казва така?
- Абсолютно.
Все пак влиза в гугъл и проверява заведението, преди да изпрати съобщението.
На хладилника ни, закрепена с магнит, има снимка на нас двете с Айви. Аз съм съвсем малка, а Айви е на пет или шест. Хванали сме се здраво за ръце. Аз гледам право в обектива, но сестра ми е зареяла поглед някъде отвъд човека, който ни снима.
Снимката е на хладилника ни, откакто се помня, заедно с още няколко семейни снимки, разкъсана рецепта за гаспачо от някакво списание, няколко магнитни букви от азбуката и рисунка на семейството ни, която бях нарисувала във втори клас - мама стърчи над татко, а двете с Айви сме отстрани с абсолютно еднакви дълги коси и мигли.
Композицията върху хладилника никога не се е променяла, така че в един момент просто спрях да я забелязвам. Един ден преди няколко години обаче се вгледах в снимката ни с Айви. И за пръв път ми се стори странен фактът, че се държим за ръце. Не помня като деца да сме се държали за ръце. Айви никога не е харесвала да я докосват.
Мама работеше нещо на масата и аз се извърнах през рамо към нея.
- Откога е тази снимка?
Тя вдигна глава и присви очи.
- Тази ли? Мисля, че беше в един от онези затворени паркове с топки и пързалки. Имаха специално ограждение за деца и ние ви казахме, че може да отидете да го разгледате, при положение че Айви те държи за ръка и те пази. Ти беше едва на три.
- Но тя мрази да държи някого за ръка.
- Знаеше, че отговаря за теб и искаше да бъде добра голяма сестра. Отведе те до ограждението, обиколихте го и излязохте страшно внимателно. Беше толкова притеснена, че ще се нараниш, че те върна при нас доста бързо.
- Ха. Нямам спомен за това.
Снимките са част от фона през повечето пъти, когато отварям хладилника, дори не ги забелязвам. Но от време на време спирам и поглеждам двете руси момичета, които се държат за ръце. Ние двете срещу целия свят.
10.
В събота следобед съм се свила на леглото и гледам пореден епизод от някакъв сериал от 90-те, когато Айви нахлува в стаята.
- Трябва да тръгваме.
- Рано е - поглеждам часовника. - Дотам са 10-15 минути.
- Може да има задръствания.
- В събота? Не вярвам. Така ли ще си облечена?
-Да.
Облечена е с обичайния си аутфит: ластични панталони (днес черни) и къса, износена памучна тениска (днес жълта). Изглежда адски неглиже.
Айви не харесва дрехи, които са тесни, неудобни или имат много копчета, кукички и ципове. Също така ненавижда етикети, дълги ръкави, колиета, часовници и пръстени. Изискванията й доста ограничават гардероба й.
- Защо не се преоблечеш? - предлагам. - Имаш една сива пола, нали? Можеш да я облечеш със синята блуза, която ти подарих за рождения ден. Много си отиват.
Ръцете й мигновено започват да треперят.
- Не обичам да нося поли. Усещам краката си.
- Добре тогава, какво ще кажеш да оставим панталона, но да сменим тениската? - тази, която й бях подарила, е по-дълга и широка и ще прикрие безформения ластик на панталона й.
- Защо искаш да изглеждам добре?
- Просто защото е добре да изглеждаш добре, когато ще се виждаш с приятел.
Направо звуча като идиот. Но не знам какво друго да кажа. Не искам да я карам да се чувства още по-неудобно... но искам да изглежда хубава. За нейно добро.
- Добре - отвръща, но е ясно, че не й е приятно.
Веднага щом облича блузата, започва нервно да придърпва плата.
- Трябва да тръгваме - обикаля из стаята. - Защо не си готова?
Отново отвръщам, че е прекалено рано, но след двайсет минути обяснения на всеки трийсет секунди, се предавам.
-Добре, хайде да тръгваме. Но ще подраним, да знаеш.