Изглежда като нелошо място за работа, тя поне явно е доста щастлива.
- Засега мисля, че не. Но може да попълниш молба и ще ти се обадим, ако изскочи нещо. Ще ти донеса една. Три и четиридесет и седем, моля.
Плащам и започвам да се чудя дали е удачно да седна до Дейвид, или не. Не ми се иска да се мъча да водя разговор с него, но да се настаня на няколко метра от него и да се правя, че не го забелязвам през следващия половин час, ми изглежда още по-неподходящ вариант.
- Искаш ли компания? - решавам да го оставя той да вземе решението.
- От теб зависи - вече е извадил телефона си и разцъква с едната ръка, докато с другата поднася лъжичка замразен йогурт към устата си.
Сядам. Той не спира да се взира в телефона си, така че и аз изваждам моя. Пращам съобщение на Сара за случилото се току-що и получавам: „Мамка му, Дейвид Фийлдс????????“
С Дейвид поглеждаме над телефоните си по едно и също време и аз решавам да съм приятелски настроена. Кимвам към другата маса.
- Колко мислиш, че ще изкарат?
- Като двойка?
- Не, сега. Давам им половин час. Айви никога не си е падала по седенето и говоренето.
- Итън може да седи и да говори цял ден. Неговият проблем е слушането.
- От колко време е във „Висенте“?
- Това му е втора година.
- На Айви й е трета и последна. Това лято става на двайсет и една. Няма училище след това.
- Само големият лош свят.
- Иска ми се да можеше да остане в гимназията завинаги.
- Да, знам. Там е безопасно за тях - размърдва се на стола си. - Ами ти? Какви планове имаш за бъдещето? Колеж, предполагам?
- Определено. Ти?
- Не знам - избърсва устата с опакото на ръката си, след което я изтърква в дънките си. - Не искам да оставям Итън съвсем сам.
- Съвсем сам? Ами родителите ти?
- Разведени са. Татко загуби битката за попечителство, така че живеем с него.
- Имаш предвид, че я е спечелил.
- Това ли имам предвид?
Не знам какво да кажа.
- Както и да е. Майка ми се премести в друг щат и ни изпраща картички с някакво езеро при залез. А татко се е отдал на новата си съпруга. Току-що им се роди бебе, така че... - Дейвид замлъква, след което свива рамене. - Както и да е. Искам да съм сигурен, че Итън е добре. Ти по английски ли ще държиш изпит догодина?
Смяната на темата ми отнема секунда за асимилиране.
- Ъм... Да. Така поне мисля. Ами ти?
- Ще положа възможно най-много изпити.
- Но защо, ако няма да...
Той вдига пръст и ме прекъсва.
- Шшшт. Чуй.
Итън говори малко по-силно, отколкото е подходящо за такова малко заведение.
- Харесвам филмите за Х-мен, но без „Х-мен Началото: Върколак“ и „Х-мен: Последният сблъсък“. Тези двата са най-зле. Много хора смятат, че най-добрият е „Х-мен: Първа вълна“, но аз обичам най-много „Х-мен: Дни на отминалото бъдеще“. На теб кой ти е любим?
Гласът на Айви е значително по-тих; трябва да се съсредоточа, за да чуя отговора й.
- Гледала съм само първия. Даваха го по телевизията. Гледах го с Клоуи, мама и пастрока ми.
- Първият е доста добър - отвръща Итън.
- Не беше зле.
- Върколакът е най-добрият герой. Играе го Хю Джакман, който е родом от Австралия. Той участваше и във филма „Австралия“, но не беше особено добър. Много повече хора са го гледали в „Клетниците“. Някои от тях много го харесаха, на други въобще не им допадна. Ти гледа ли го?
- Не.
- Тя не гледа много филми - прошепвам на Дейвид.
- Жалко - отвръща. - Итън живее за киното. Казах му да говори за филми, ако не му хрумне нищо друго.
- Трябваше да му кажеш да говори за сериали. Там й е силата.
- Ще го запомня за следващия път.
- Мислиш ли, че си прекарват добре?
- Итън изглежда доста щастлив. Ами тя?
Изучавам сестра си, която е забила поглед в масата. Ръцете й се търкат нервно в бедрата й. Не изглежда особено въодушевена, но това вероятно се дължи на тревожността.
- Не знам. Надявам се. Залагам големи надежди на тази среща. Тя има нужда от приятели.
- Итън има приятели - или поне така твърди. Но всичките са онлайн. Вероятно повечето просто го взимат на подбив.
Дейвид не може да си намери място и непрекъснато се върти на стола си. Привършил е със замразения си йогурт и без него изглежда нервен. Грабва телефона си и започва да го плъзга по дланта си.
- Не е задължително да си говорим, ако искаш се занимавай с телефона си.
Вратът му някак се стяга при тези думи, но не мога да разбера дали е от облекчение, или от яд.
- Да, добре.
Обляга се на стола си и пръстите му започват да се плъзгат по екрана. Аз правя същото с телефона в ръка.
Минута по-късно касиерката идва с обещаната молба за работа и ми я подава.
- Остави я, когато имаш възможност - казва с приятелска усмивка. - Не е спешно - и се връща зад касата.