- Искаш ли да играя вместо теб? - питам я.
- Това не е честно, тя... - тръгва да спори Итън, но брат му веднага го прекъсва.
- Няма проблем. Клоуи може да хвърля вместо Айви.
На този етап нито Итън, нито Клоуи са особено щастливи от развоя, така че се стремим да приключим възможно най-бързо и да се разкараме оттам.
Играта завършва с победа за момчетата, разбира се, връщаме топките по местата им и грабваме обувките си от шкафчетата. С изненада забелязвам, че Итън връзва кецовете си, като преплита заешки ушички, вместо да прехвърля връзките една върху друга. Айви прави същото. Иска ми се да го споделя с Дейвид, но той се е навел да обуе собствените си обувки и ги връзва с толкова ядни движения, че решавам, че не си заслужава да го занимавам.
- Беше забавно! - възкликва Итън на паркинга.
- Много забавно - отвръщам с доста повече ентусиазъм, отколкото всъщност изпитвам.
Айви мълчи.
- Може ли пак да правим нещо заедно скоро? - пита я Итън.
- Добре - отвръща тя. - Само да не е боулинг. Боулингът не ми харесва.
- Защото не си много добра в него - обвива ръка около раменете й Итън.
Почти се изсмивам на казаното, но ядосаната физиономия на Дейвид убива смеха ми в зародиш.
Айви се качва в колата.
- Добре ли си? - питам я.
- Боулингът не ми харесва. Не съм добра в него.
- Справи се чудесно. Сериозно. За първи път...
- Топката ми влезе в чуждата алея.
- Голяма работа.
- На онази жена не й хареса. Каза, че имам нужда от помощен уред, а Итън каза, че те са за деца.
- Не е кой знае какво, Айвс.
- Не искам да ходя повече на боулинг - навежда се напред и пуска радиото. - Може ли да слушаме 102.7?
- Откога слушаш 102.7?
- Диана казва, че там пускат най-добрата музика.
Сменя станцията и се отпуска на седалката.
Иска ми се да можех да поговоря с нея за Дейвид, за това колко е ядосан на света, как понякога си мисли, че съм на негова страна, а понякога - не, но анализирането на човешките емоции не е сред силните й страни.
- Какво ще правим довечера? - пита ме.
- Не знам за теб, но аз ще ходя на театър с Джеймс и родителите му.
- Никога не излизам вечер - почти проплаква Айви. - Само през деня.
- Би ли излязла с Итън някоя вечер?
- Да, може.
НАПРЕДЪК!
- Пиши му и го покани на кино другата седмица. Той обича да гледа филми.
- И ще дойдеш с нас?
- Ще те закарам. Може би няма нужда да оставам на цялата среща.
Тя не отвръща нищо, но на лицето й се изписва тревожен вид, предвещаващ съскащото тихо шепнене.
14.
- Как са влюбените гълъбчета? - пита ме Джеймс, когато ме взима от нас същата вечер.
Отиваме към центъра с неговата кола, защото в тази на родителите му няма място за цялото семейство плюс мен. Което си е чисто облекчение, защото макар да са много мили с мен, е адски изтощаващо постоянно да съм любезна, усмихната, жизнерадостна и общо взето идеална. Непрестанно имам чувството, че трябва да им доказвам, че заслужавам сина и брата, на когото всички възлагат надеждите си.
- Айви и Итън ли? Не бих казала, че са влюбени гълъбчета, но днес много се забавляваха заедно.
- Какво целиш с това? Имам предвид, женят ли се хората като тях? Раждат ли си деца?
- Хората като тях?
- Знаеш какво имам предвид.
- Знам ли?
След кратка пауза той отново се обръща към мен.
- Защо се държиш толкова странно, когато говорим за сестра ти?
- Не се държа странно.
- Няма проблем. Разбирам. Не съм ядосан или нещо такова. Но имам чувството, че винаги трябва да внимавам какво казвам за нея, защото в противен случай ще ми се разсърдиш.
- Кога въобще съм ти се сърдила?
- Знаеш какво имам предвид. Не да ми се „разсърдиш“ разсърдиш. Просто млъкваш, сякаш си адски ядосана, но не искаш да го покажеш.
- Не се чувствам така - отвръщам и за да го докажа, се привеждам за целувка по бузата, въпреки стягащия ме предпазен колан. - Извинявай.
- Няма за какво да се извиняваш. Просто не ме съди толкова строго винаги.
- Няма. Имам предвид, не те съдя, защото не си направил нищо лошо. Съжалявам, ако понякога ти се струвам странна. Ще опитам да не го правя.
През остатъка от вечерта съм толкова нормална, колкото е възможно да бъде едно момиче. Толкова, че на практика ставам невидима.
В неделя Сара ме кани у тях, за да си пишем домашните. Мама е в кухнята с Рон и отивам да я питам дали мога да заема колата й. Тя кимва и се пресяга към чантата си за ключовете, когато Рон вдига ръка за стоп.