- Чакай малко. Надявахме се този следобед да правим нещо заедно. Майка ти си мислеше за семейна разходка сред природата.
- Имам много домашни. А и вече се разбрах със Сара.
- Ако ми даваха по долар за всеки път, в който се оправдаваш с тези две неща, за да не си със семейството си... - поклаща глава Рон.
- Тогава какво?
- Моля?
- Ако ти даваха долар за всеки път, в който казвам тези неща, тогава какво? Какво щеше да се случи?
- Щях да съм богат - отвръща ядосано. - И хич не ми допада тонът ти.
- Какво ми е на тона? - обръщам се към майка ми.
- Вероятно не го правиш нарочно, но понякога звучиш малко... - зачуди се за правилната дума - предизвикателно.
- Добре. Ще се опитам да не звуча толкова предизвикателно. Може ли ключовете от колата?
Тя поглежда към Рон. Той прокарва пръсти през косата си и килва глава.
- Решението, разбира се, е твое, Джени. Просто мислех, че искаш да излезеш на разходка с момичетата, но ако не е толкова важно...
- Няма проблем - казва мама, изважда ключовете и ми ги подава.
- Благодаря. Пиши ми, ако колата ти притрябва по някое време. О, и за твое сведение, Айви мрази разходките сред природата.
- Упражнението няма да й е излишно - отбелязва Рон.
- Кажи й го. Убедена съм, че това ще промени нещата напълно.
- Чуваш ли? - обръща се към майка ми. - Ето за този тон говоря.
- И без това май е прекалено горещо за разходка - казва тя. - Може да правим нещо друго.
- Както кажеш - от очите му хвърчат искри.
Излизам от кухнята, радостна, че съм успяла да избягам от тях. И тъжна за Айви, която няма избор.
- Направила съм къпкейкове! - посреща ме майката на Сара на вратата.
Звучи като дете, което иска да се похвали. Обичам майката на Сара. Тя е домакиня и обожава да се грижи за децата си. Има жизнерадостно кръгло лице, прошарена коса и набито тяло. Освен това е невероятен готвач и има блог за пътувания, който осигури на нея и семейството й един тон безплатни пътешествия.
- Мамка му - възкликвам, когато със Сара оставаме сами в дневната им с чиния къпкейкове с фъстъчено масло и шоколадова глазура. - Майка ти вдига летвата много високо. Знаеш ли кога за последно моята майка ни е пекла каквото и да било?
- Кога?
- На четвъртия ми рожден ден, когато направи торта. Освен това беше с готови блатове.
Настаняваме се удобно на дивана и подхващаме кексчетата с почти оргазмично удоволствие. Сара обаче губи интерес към кексчето си, веднага след като е облизала глазурата, оставя лепкавия остатък от сладкиша напра- во на холната масичка - тя е единствено дете и подобни постъпки й се разминават - след което облизва пръсти.
- Хей, не се ли видя още веднъж с Дейвид и брат му вчера? Как мина?
- Беше странно - изяждам кексчето си и оставям хартиената подложка върху нейната. - По много причини. Най-вече заради Дейвид. Държи се много по-различно, отколкото в училище.
- Надявам се да е по-мил.
- Е, нека не прекаляваме. Чудесен брат е, но все пак е груб с останалите хора.
- И как това е по-различно?
- Не знам. Може би изглежда по-измъчен, по-малко уверен в себе си.
- Интересно - Сара прегръща колене с ръце и отпуска брадичка върху тях. Облечена е с потник и училищния анцуг, чиито крачоли е навила. Гъстата й къдрава коса е събрана в кок. Изглежда като спортна натура, което е страхотна ирония, защото тя е най - неатлетичния човек, когото познавам. Би отказала дори разходка при всеки удобен случай. - Значи не е тотален идиот през цялото време?
- Всъщност не. Дори мисля, че е тъжен. У тях ситуацията изглежда доста тежка. Майка му ги е напуснала, наистина ги е напуснала и си е създала ново семейство, а баща му се е оженил повторно.
- Уф, не ме карай да го съжалявам. Това, че животът му е кофти, не оправдава отвратителното му поведение. Дори не би трябвало да прекарваш време с него. Не можеш ли да намериш друго момче за Айви?
- Не е толкова лесно.
- Не може ли поне майка ти да я кара на срещите им?
- Айви иска аз да я карам.
- Какво от това?
- Ох, ти си единствено дете - повдигам вежди. - Не разбираш.
- Казваш, че съм разглезена ли?
- Не си разглезена... Просто не знаеш какво е да имаш брат или сестра, които да се нуждаят от помощта ти.
- Преди имахме куче - отвръща тя.
Първоначално си мисля, че се шегува, но бързо осъзнавам, че говори сериозно.
15.
В понеделник следобед изпращам Джеймс до тренировката му и тъкмо се запътвам към шкафчето си, когато чувам някой да ме вика. Обръщам се и виждам Дейвид. Нямам представа дали ме е чакал, или ме е забелязал случайно.