- Ти си добър брат - отбелязвам.
- Опитвам се да компенсирам за това, че съм ужасен във всяко едно друго отношение - засмивам се. - Не, не се опитвай да спориш с мен - допълва с доза сарказъм. - Както и да е, работата с Айви е там, че...
- Да? - нагласям раницата на рамото си и поглеждам часовника. Автобусът ми е след две минути. След още няколко секунди ще трябва да тичам, за да го хвана. - Какво?
- Може да се получи чудесно за него. И за мен. Ако двамата наистина се харесат и той й се довери... Не искам да насилвам прекалено нещата...
- Няма проблем, и аз си мисля същите неща. Ако това между тях проработи, и двамата ще сме свободни.
- Точно. Както и да е, исках да ти кажа, че аз ще остана за филма в събота и не бих отказал компания.
- Добре. Ще питам Айви дали иска да остана, или не - кимвам към двора на училището. - Ще пробвам да хвана автобуса.
- Успех - отвръща той и изчезва, преди да успея да му кажа чао.
Сякаш има нужда да си тръгне пръв, за да не го направя аз.
Автобусът вече тръгва от алеята. Тичам и викам на шофьора, но той или не ме вижда, или е абсолютен задник, защото не спира, за да се кача.
Раницата ми е страшно тежка, а слънцето напича, така че решавам да остана в библиотеката, да напиша домашните си и да се надявам, че Джеймс няма да има против да ме закара до вкъщи след тренировката си. Ако все пак има, ще хвана късния автобус.
Отговаря на съобщенията ми на път за съблекалнята и ми пише, че ще ме закара, но няма да остава у нас, защото има два теста на следващия ден и трябва да учи.
- Имам чувството, че ме обичаш заради колата ми - отбелязва, когато се срещаме на паркинга.
- Глупости! - отвръщам. - Обичам те и заради огромната ти къща и ресторантите, на които ме водиш.
- Искаш ли да ти кажа аз защо те обичам?
- Заради сарказма ми?
- Определено не заради него - казва и аз му се изплезвам. - Аха - усмихва се, привежда се към мен и хваща езика ми с устни.
Толкова се радвам, че имам усмихнато, забавно, добро и успяло гадже. Чудите се какъв би трябвало да е животът? Такъв, какъвто се случва на Джеймс. Лесен. Безболезнен. Когато съм с него, имам чувството, че някога и моят може да е такъв.
16.
Петък вечер е, а аз изучавам лицето на сестра си от отсрещната страна на масата.
Сякаш не съм я поглеждала с години. Винаги съм си мислела, че е руса, но косата й е потъмняла с годините и неизменно виси опъната в конска опашка. Лицето й е толкова бледо, че можеш да видиш всяка веничка по клепачите й. Почти никога не излиза, защото не обича слънцето.
- Защо ме гледаш? - пита ме, вдигайки поглед от айпада си. - Сърдиш ли ми се?
- Защо да ти се сърдя?
- Не знам - отвръща сериозно. - Някои хора просто ми се сърдят.
Сърцето ми се къса при мисълта колко е объркващо мнението на другите за нея и колко я притеснява това. Поклащам глава.
- Не, просто си мислех, че можем да си направим разкрасяваща женска вечер - да си лакираме ноктите, да си боядисаме косите, такива неща. Какво ще кажеш?
- Не, благодаря.
- Хайде де! Не ти ли е интересно да видиш как ще изглеждаш с по-светла коса?
- Като тази на Диана?
- Например. Или като моята. Ще отнеме само няколко минути. Аз ще се погрижа и ако не ти хареса, няма да го правим никога повече.
- Добре - отвръща и се изправя от стола. - Хайде.
- Чакай, първо трябва да отида до магазина и да купя някои неща.
- Ще вземеш ли и чипс? - отпуска се веднага обратно на стола.
- Разбира се, боклуците са неразделна част от разкрасяващите женски вечери.
Трябва пак да моля мама за ключовете от колата. Иска ми се да имах своя. Наистина трябва да си намеря работа. Ако започна сега, работя през цялото лято и спестявам всяка стотинка, може би ще мога да си позволя (стара, очукана, почти гнусна) таратайка до есента.
Това са много „ако“ и „може би“-та. А и дотогава съм принудена да искам колата на мама.
Мама и Рон са се гушнали на дивана в дневната, пият мартини и гледат някакво риалити шоу. Вечеряхме малко по-рано - пица със сирене, която мама беше взела на връщане от училището на Айви и затопли така, че краищата й изгоряха, а сиренето остана студено. Мама почти със сигурност е най-лошият готвач на света. Кой успява да съсипе готова пица?
Рон е прехвърлил огромния си крак върху тези на мама и крачолът на анцуга му се е вдигнал достатъчно, че да видя кафявите косми по краката му. Направо ми се повдига.
- Може ли да взема колата? Искам да отида до магазина.