- Шекспир се гаври с жалките тийнейджъри, които не могат да разграничат страстта от любовта. - Хвърля многозначителен поглед към мен и Джеймс и вдига ръка към устата си в престорено неудобство. - Божичко... Надявам се да не съм обидил някого в тази стая.
- Мисля, че не трябва да обвиняваме Дейвид - обръщам се към госпожица Камп на достатъчно висок глас, за да ме чуят всички. - Той не е виновен, че не разбира. Не че това е някакъв вид изключение.
Групов смях на шегата ми и хоп, просто ей така класът е на моя страна.
- Леле - изсумтява Дейвид. - Жалко, че съм пропуснал удоволствията на публично афишираната гимназиална връзка. За какво ли ще се мръщя, като остарея?
- Убедена съм, че все ще намериш за какво.
- Мисля - намесва се госпожица Камп с нотка на отчаяние в гласа, - че пренебрегнахме дискусията, която водехме.
- Всъщност не сме - отвръщам. - Сякаш самият дух на Шекспир ни е подгонил.
- Наистина ли? - във въпроса й се долавя надежда.
- Определено - уверявам я с най-сладката си усмивка.
Джеймс ме откарва до вкъщи след училище. Винаги го прави, когато разполага с достатъчно време. В противен случай трябва да взема автобуса или да походя - къщата ни е на около километър и половина, което не е чак толкова далече, освен ако на гърба си имаш адски тежка раница и навън е около 100 градуса, както всъщност е през повечето време в Ел Ей.
Каня го да влезе, но той отвръща, че трябва да тръгва за тренировката си по футбол. Нацупвам се леко и отбелязвам, че изобщо не е забавен.
- Влияеш ми зле - отвръща. - Закъснявам всеки път, когато реша да те откарам до вкъщи. Треньорът ме заплаши, че на следващия мач ще ме остави в резервите, ако закъснея още веднъж.
- Я стига, ти си най-добрият играч в отбора, никога няма да те остави в резервите.
- Да - отвръща Джеймс и на лицето му изгрява срамежливата усмивка - първото нещо, което забелязах у него и което все още наелектризира цялото ми тяло. - Знам. Ще ми дадеш ли целувка? - разперва ръце и аз се измъквам от предпазния колан, прескачам скоростния лост и се настанявам в скута му в последен опит да го убедя да се качи с мен горе.
Разбирам, че съм успяла, когато дъхът му се накъсва.
- Добре, добре - казва с тежка въздишка. - Ще вляза. Но не мога да остана за повече от пет минути, Клоуи. Сериозно.
- За пет минути могат да се случат много неща - смигвам му на излизане от колата. Хуквам към входната врата и той ме хваща, докато отключвам. Влизаме вътре и ме притиска до стената. Езикът му е в устата ми, а бедрата ми се търкат в неговите. Точно в този момент телефонът ми започва да вибрира. Поглеждам екрана. Мамка му.
- Какво има?
- Трябва да прибера Айви. Мама пише, че има много работа и не може да излезе от офиса. - Поглеждам часовника си. - Мамка му. Почти четири е, а тепърва трябва да отида да взема колата. Ще закъснея страшно много.
- Мога ли да ти помогна с нещо?
- Да... Можеш ли да ме закараш до офиса на Рон? Той е наблизо, на Уилшир.
- Добре, да тръгваме тогава - хвърля жален поглед към дивана.
- Съжалявам. Обещавам да се реванширам.
- Надявам се.
3.
Приятелката ми Сара има една теория за живота, която гласи, че макар някои хора да изглеждат сякаш имат всичко, това всъщност не е възможно. Няма човек, който да има всичко. Децата с перфектни семейства нямат много приятели; популярните деца и спортистите имат кофти родители; а богатите обикновено са глупави и изкарват лоши оценки.
- Ти обаче имаш страхотно гадже, справяш се много добре в училище и всички те харесват - каза, докато ми обясняваше теорията си. - На всичкото отгоре си руса. Не е голяма изненада, че семейството ти е малко... странно. В живота трябва да има някакъв баланс.
- Ами ти? Какво не е наред в твоя живот?
- Пълен ужас съм с ученето - отвръща, което е просто абсурдно, защото изкарваше доста прилични оценки по повечето предмети.
- Не е вярно. Както и да е. - Поставих точка на темата, преди да е започнала да спори с мен колко е глупава всъщност. - А и не съм руса, просто си правя светли кичури.
- Достатъчно руса си.
- Бих сменила косата си с твоята на момента.
Косата на Сара пада на прекрасни черни къдрици.
Майка й е от Латинска Америка и е с гъста, черна коса, а баща й е евреин с къдрици (или поне беше - по-голямата част от тях вече ги няма) и тя някак е взела най-доброто и от двамата. Кожата й е с онзи маслинов цвят, за който повечето момичета прекарват часове на плажа. Непрекъснато се оплаква от носа си (бил прекалено крив), веждите си (прекалено плътни) и бедрата си (по-дебели, отколкото би й се искало), но аз я намирам за страшно красива.