- Най-много се притеснява Кейлъб да не се окаже аутист. Всеки път, щом той се отнесе и се загледа нанякъде, тя изперква. Обикновено се оказва, че се е напикал. Пита всеки, когото срещне, за мнението му за ваксините. Искаш ли да седнем тук? Не ми се гледа телевизия.
- Да, на мен също - казвам и се настанявам на супер твърдо кресло. В продължение на няколко секунди се опитвам да се наместя в позиция, която би могла поне да загатне за комфорт. - Мразя, когато хората обсъждат колко страшен е аутизмът пред Айви и Итън.
- Знам. Всеки път се надявам, че Итън ще избухне, но той е прекалено добър, за да стори подобно нещо. Затова просто се затваря. Влудява ме, че никога не се ядосва и не отвръща. Веднъж дори му се разкрещях, задето е прекадено любезен - прокарва пръсти през косата си. - Много готино от моя страна, нали? Да му се карам, защото е по-добър човек от мен. В същото време аз нямам никакъв проблем да си изпусна нервите пред всекиго, него включително.
- И аз съм така с Айви. Толкова пъти. Веднъж в началното училище се развълнува за нещо пред една приятелка и й казах, че ако не се научи да се контролира, няма да излиза с мен повече - извръщам поглед към дланта си. - Разположила съм я върху подлакътника на креслото и разпервам пръсти. - Бях толкова гадна с нея.
Не съм разказвала на никого за това. Признанието ми донася някакво облекчение.
- Братята и сестрите постоянно си казват подобни неща - изненадана съм, че Дейвид Фийлдс се опитва да ме успокои. Кой да знае, че е такъв? - А и нека бъдем честни. Айви и Итън могат да бъдат адски изнервящи.
- Така си е - погледите ни се засичат и виждам... разбиране в неговия. Винаги съм чувствала дълг да изтъквам хубавите черти на Айви, защото иначе останалите въобще няма да й дадат шанс. Но след като Дейвид вече е наясно с тях, спокойно мога да бъда откровена. - Но не го правят нарочно. Ненавиждам факта, че й се дразня толкова.
- Не бива да се мразиш за това.
- Така ли? А за какво трябва да се мразя?
- Ще ти направя списък - отвръща със закачлива усмивка, която превръща обидата в шега.
- Няма да ти стигне мастилото по света...
- Ще използвам ексел.
Замълчаваме за момент.
- Доста са тихи - кимвам към дневната.
- И двамата са шампиони по гледане на телевизия - отвръща той. - Това е суперсилата им.
- Жалко, че не могат да го превърнат в кариера.
Дейвид се привежда бавно към мен.
- Итън мисли тази вечер да направи крачка.
- Каква крачка?
- Първо ще я хване за ръка и, ако всичко мине по план, ще я целуне. Обсъдихме го. Измислихме план за действие.
- С диаграми ли?
- Имах подобна идея. Но после реших, че знае достатъчно добре къде се намират ръцете и устните. И го предупредих да не докосва нито една друга област.
- Каза ли му да пусне ръката й, ако дланите им се изпотят? Това е много важно.
- Не се сетих.
- Какъв любовен гуру си тогава?
- Повярвай ми. Тук слепец води слепеца.
Чудя се какъв е опитът му в любовта. Ако въобще има такъв. В училище се държи на разстояние от всички, така че не вярвам там да е имал някакъв успех. Но обикновено хората имат летни флиртове, нали?
Опитвам се да си представя как Дейвид флиртува с някое сладко, безименно момиче, но мисълта ми се струва прекалено странна. В такъв случай ще трябва да свали гарда си, а той никога не си го позволява. С изключение на сега, предполагам. И още няколко ситуации, в които сме били насаме.
Телефонът ми извибрира на масичката за кафе пред мен, където го оставих със сядането. Поглеждам екрана и се засмивам.
- Какво е толкова смешно? - пита Дейвид.
- Айви ми пише. Иска да отидем при тях.
Само че не се изправям.
- Съобщенията са най-страхотното изобретение - отбелязва без особен ентусиазъм Дейвид. Не изглежда като да бърза за някъде. - Те са спасението за социопатите като мен. Някога имах приятел, който винаги ми се обаждаше.
- И вече не ти е приятел?
- Дори няма нужда да се пояснява.
- И аз все пак го направих.
- Някои хора просто не могат да се сдържат и винаги отбелязват очевидното.
- А други не знаят как да водят любезен разговор.
- Да, това определено съм аз.
- Справяш се добре, когато пожелаеш.
Телефонът ми отново вибрира.
Айви: Къде си? Игнорирам съобщението.
- Знаеш ли какво трябва да направим? - пита Дейвид. - На следващата среща да оставим Айви и Итън вкъщи и да отидем някъде заедно. Не много далеч, просто да не сме там. Мисля, че това ще помогне на сестра ти да не разчита на факта, че винаги си наоколо, и да не се разстройва.
- Мислиш ли? И къде ще отидем?
- Не знам. Където пожелаеш.
Имам странното чувство, че това е начинът на Дейвид Фийлдс да ме покани на среща. Още по-странното е, че нямам нищо против.